Анатомия на промяната

България навлезе в кризата след период от над 10 години на икономически растеж, стабилни пари и преобладаващо бюджетни излишъци, които позволиха натрупването на ресурс във фискалния резерв. Рекордните инвестиции и високият растеж непосредствено преди кризата доведоха до преизпълнение на бюджетните приходи и съответно до много допълнителни харчове, които отслабиха натиска върху структурните политики, в т.ч. социалноосигурителните системи.

Данните за т.нар. структурно салдо на бюджета, т.е. баланса, който е изчистен от ефектите на икономическия цикъл и еднократни явления, показват, че още през 2007 и 2008 г., които обективно би трябвало да са най-силните във фискално отношение за страната, вече се наблюдава ликвидиране на излишъка. С други думи, промяната на нагласите в посока дефицитно харчене е било налице още преди самата криза.

Профилът на рецесията показва, че бяха нужни пълни шест години, за да може икономиката на страната да достигне нивото на реално производство от 2008 г. Самата рецесия продължи година и половина, или шест тримесечия, а последвалото възстановяване беше изключително тромаво, като ръстът на износа се превърна в мотора на една икономика, която изпитва сериозни структурни слабости. Заиграването със социалните нагласи у хората и отлагането на ключови реформи доведоха страната до политическа криза и ново влошаване на бюджетните показатели през 2013–2014 г.

Рецесията от 2009 г. разкри структурните слабости на икономиката и държавните финанси. Пазарът на труда тръгна рязко надолу, като спадът на работните места продължи цели 4 години. Разходите на фондовете в НОИ рязко се покачиха – не само за пенсии, но и за обезщетения по болест, майчинство и безработица, което вдигна сериозно дефицита на Държавното обществено осигуряване (ДОО) и съответно увеличи бремето върху държавния бюджет. Важно е да се отбележи, че рецесията у нас не доведе до намаление на пенсии, заплати и помощи, но в периода 2010–2012 г. се наложи замразяване на основните публични ангажименти. Дефицитът по консолидираната фискална програма беше постепенно овладян и през 2012 г. почти беше изчезнал. Държавният дълг до 2012 г. не се покачи значително, тъй като натрупаните дефицити от близо 5 млрд. лв. в периода 2009–2011 г. бяха покрити от фискалния резерв, в т.ч. число използвайки резерва на Здравната каса за тази цел.

В края на 2012 г. изглеждаше сякаш страната постепенно се отърсва от кризата. Бюджетният дефицит беше свит, а в средносрочната фискална рамка за периода 2013–2015 г. дори се предвиждаше неговото пълно елиминиране до 2015 г. Пазарът на труда, който бе най-силно ударен от кризата, също даваше признаци, че ще започне да създава нови работни места, а заетостта – да се възстановява. Номиналното стабилизиране обаче не беше подкрепено от разрешаване на дълбоките структурни проблеми. Може би най-видими в това отношение бяха плахите опити за пенсионна реформа, както и трупането на скрити дефицити в енергетиката. Натрупаното социално напрежение от кризисните години, отказът от реформи и засиленото усещане за обвързаност на държава и бизнес тласнаха страната към тежка политическа криза в периода 2013–2014 г. Този период се характеризираше с рекордно ниско доверие в институциите и множество протести. Ако през 2009 г. рецесията беше по-скоро привнесена, т.е. резултат от глобалната икономическа криза, то през 2013–2014 г. страната навлезе в нова, този път политическа криза, която не доведе до икономическа рецесия, но разтърси икономическия модел в страната из основи.

Политическата нестабилност и разместването на властови зависимости в страната доведоха до сериозно изпускане на бюджета през 2013 и 2014 г., като върхът на айсберга бе банковата паника и потъването на четвъртата най-голяма банка в страната. Казусът „Корпоративна търговска банка“ (КТБ) съвсем не се изчерпва с общото понятие за банкова паника, тъй като в случая не може да се говори за стихийно бедствие, което е съборило иначе добре управлявана институция. Случилото се с КТБ е израз на политическите боричкания в рамките на модела на клиентилизъм в страната, който изкуствено „напомпа“ експанзията на една банкова институция със съсредоточаването на държавен и квазидържавен ресурс, впоследствие насочен към инвестиционни проекти на свързани лица. Този пирамидален модел се разпадна при рухването на установените властови зависимости.

Донякъде парадоксално, но в годините на възстановяване на икономиката и създаване на нови работни места държавата навлезе в тежка политическа криза, която в бюджетно отношение беше сравнима с тази от 2009 г. Натрупаният дефицит за 2013 и 2014 г. надвиши 4,5 млрд. лв., като тук дори не влиза цената за справяне с казуса „КТБ“. На практика генерираните дефицити от втората, политическа криза сериозно надвишават тези от първата, чисто икономическа криза.

Държавният дълг в годините на рецесията и възстановяването от нея така и не се увеличи сериозно и остана в рамките на 15–17% от БВП на страната. След политическата криза от 2013–2014 г. консолидираният държавен дълг почти се удвои и достигна 27% от БВП към края на 2014 г. Именно в края на 2014 г. България изгуби и инвестиционния си рейтинг по скалата на рейтинговата агенция „Стандард енд Пуърс“, като дългосрочният рейтинг на страната достигна 10-годишно дъно.

Политическата стабилност се завърна през 2015 г., като заедно с това се наблюдаваше и сериозно подобрение в приходната част на бюджета. За пръв път от рецесията през 2009 г. бюджетът донесе силно положителна изненада, т.е. повече събран ресурс от очакваното. Въпреки това поредната актуализация на бюджета предвижда похарчването на този ресурс и дори номинално нарастване на дефицита. Официалната прогноза в средносрочната фискална рамка за периода 2016–2018 г. предвижда свиване на дефицита, но и неговото запазване до 2018 г. Това означава, че рецесията от 2009 г., както и политическата криза от 2013–2014 г. най-вероятно ще донесат след себе си поне 10 поредни години на бюджетни дефицити, което вече говори за сериозен структурен проблем пред публичните финанси на страната.

Промяната в обществените нагласи в периода 2009–2015 г. е факт, като се наблюдават разнопосочни процеси. От една страна, събуждането на гражданското общество в последните години и дебатът за съдебна, в т.ч. конституционна реформа, говори за достигане на повратна точка в модела на клиентилизъм, в която вече има насищане и изчерпване на модела в този му вид и настроения за по-дълбока промяна. От друга страна, се наблюдава известно завръщане на фолклорната икономика и т.нар. фискални илюзии, т.е. нагласите, че може да се живее за нечия чужда сметка и че държавата може да решава неограничен брой частни проблеми с публичен ресурс. Ако събуждането на гражданското общество прави съдебната реформа почти неизбежна, то натрупването на фискални илюзии прави така, че перспективата за 10 години на бюджетен дефицит се приема като новата нормалност.

Рецесията от 2009 г. промени българската икономика – развитие, което беше стъпило на постоянния прилив на ресурс отвън, се замени с развитие, което стъпва на възможността да се изнася за външни пазари. Политическата криза от 2013–2014 г. изправи обществото пред още по-дълбоко предизвикателство, а именно да разбие модела на клиентилизъм, който се корени в една система, която трябваше да остане само в учебниците по история. Анатомията на кризата по същество не се различава фундаментално от Анатомията на прехода. И двете книги разглеждат предизвикателствата пред едно общество, което, минавайки през различни кризи, се опитва да се отърси от фолклорни вярвания, фискални и монетарни илюзии и наслоени политически зависимости, за да се изгради като общество, в което предприемачеството, конкуренцията и свободата на избора взимат връх над задкулисието.

Настоящият текст е част от книгата „Анатомия на кризата”, издадена от Институт за пазарна икономика (ИПИ) през 2015 г.