Ново наказание за кредиторите и икономиката на България

Когато ме попитаха „кой е най-големият риск за икономиката на България през 2015 г.“, аз отговорих: управлението на глупостта. Помислих, че преувеличавам. За съжаление всяка седмица поднася нови изненадващи доказателства.

Този път това е един законопроект за изменение на закона за задълженията и договорите (ЗЗД), внесен от депутати от правителственото мнозинство.

Текстът е кратък, променя се едно изречение – последното в разпоредбата на чл. 76.

Вместо „Когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата” народните представители предлагат обратното: „Когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред главницата, след това лихвите и най-после разноските”.

На пръв поглед - нищо и никаква промяна, безобидна, а и с добри намерения; както се казва в мотивите, да се събират първо най-големите вземания и това да става по начин, по който данъчните власти (държавата) събира вземанията си: първо главницата и после останалото.

Да се чудиш как за стотина и повече години откак в България има закон за договорите, законодателите не са стигнали до толкова проста и гениална идея. Всъщност това не се е случило именно защото предците-депутати са знаели за какво става дума. А то е следното.

Събирането на вземания не може да започне

Във въпросната част от ЗЗД и в чл. 76 става дума за всички задължения, на всеки длъжник към всеки кредитор, скрепени с договор, по повод на които възниква проблем, „ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките“.

Обстоятелството, че първо се събират разноските по събирането на вземанията има много просто основание: ако не се покриват разходите по събиране на вземанията, процесът на събиране на задълженията няма да започне.

Това са разходи на агентите за събиране на вземанията, независимо дали са държавни или частни и представляват такси на различни държавни институции като агенция по вписванията, съда и пр. Когато никой не ги възстановява, тези агенти и институции търпят загуби, т.е. събиращите вземания по занятие нямат стимул да започват процеса, а данъкоплатците ще покриват разходите на държавните институции.

Този процес е регламентиран освен от ЗЗД и в Гражданския процесуален кодекс, Търговския закон (глава несъстоятелност), Закона за кредитните институции (и наредбите на БНБ), Закона за счетоводството и законите за професиите и държавните организации, участващи в процеса. Разпоредбата на ЗЗД е най-общата и затова - приложима навсякъде, а тези закони и процедури добре съвпадат по дух и буква.

Предлаганата промяна в ЗЗД ще изисква изменения във всички или повечето от тези закони. Включително в чл. 86 от ЗЗД, според който: „при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата“.  Но последното е най-малкият проблем.

„Добре дошли в страната на притеснителите!“

Най-големият проблем е, че с предлаганата промяна би настъпил вреден безпорядък в изпълнението на всички договори и сделки. От този хаос единственият изход би бил защита на кредиторите с извънсъдебни и нерегламентирани средства и изпълнители. В това число бройте всички кредитори - от доставчици на стоки и услуги, работодатели, през застрахователи и банки до разведени родители.

Всякакви притеснители от рода на печално известните „мутри“ от 1990-те ще бъдат добре дошли, като единствените, които „могат да свършат работа“.

Дори и без да се променя цялото законодателство, предвидимите последици от този законопроект могат да бъдат описани накратко.

Основана на неразбиране на фундаментални счетоводни принципи, тази промяна ще изкриви гръбначния стълб на всички търговски и икономически взаимодействия като „разкачи“ тяхната причинно-следствена връзка. Априори вносителите приемат лихвата като „наказание“. А лихвата е цена на придобиването на определен ресурс в определено време, а не по-късно. Когато тя се определи като втори приоритет, тя ще трябва да бъде отнесена или към загубите, или отписана. А банките ще трябва да калкулират тази загуба предварително, на по-високи равнища, отчитайки риска, създаден от законодателя.

Според чл. 13, ал. 1. от Закона за счетоводството „активите, собственият капитал, пасивите, приходите и разходите се оценяват и записват при тяхното придобиване или възникване по историческата им цена или друга цена, в съответствие с приложимите счетоводни стандарти“. Иначе казано, всички кредитори, но особено банките, които правят това по занятие, управляват парични потоци, а не дискретни вземания по отделни сделки. Финансовите резерви на всеки търговец покриват случаите на неизпълнение. При обикновените търговци техен източник са продажбите, при банките – привлечените спестявания, при застрахователите – премиите.

При първите за покриване на риска ще трябва да се вдигнат цените на стоките и услугите. При вторите – да се използват парите на спестителите. При третите – да се оскъпят застраховките.

Главницата, за която са се загрижили депутатите (която от своя страна при банките е собственост на депозантите или поне около 80% задължение към тях), е част от общото вземане. Същото важи и за лихвата, както се вижда от цитираните разпоредби на ЗЗД и закона за счетоводството. Те са осчетоводени по „историческата им цена“ съгласно първоначалния договор, като в него са предвидени и другите условия като обезпечения, залози и пр. Последните също стават несъбираеми, защото, както стана дума, никой няма да има интерес да ги събира.

Всъщност, ако се приемат предлаганите промени, има един много лесен и очевиден начин те да бъдат заобиколени: когато се сключва сделка или договор за кредит, при подписването плащаш авансово всичко дължимо без да го наричаш „главница“ или „лихва“. Други неизбежни последици ще са небивалото разпространение на цесиите, на прехвърлянето на вземанията на трети страни и на кредитирането с бухалка в ръка.

Аналогията със събирането на вземания от данъчните е пълна безсмислица. По смисъла на тези и други закони държавата е първостепенен кредитор, нейните „кредити“ и фалити са за сметка на данъкоплатците, обикновено са в някаква степен подарък и първо й се издължаваш, а след това търсиш правата си.  Да не говорим, че държавата има и монопол върху насилието.

Е, този монопол ще бъде разклатен от притеснителите. Но това положение ни е добре познато.

Източник: Институт за пазарна икономика