Популистките квоти на Макрон за икономически мигранти
Възобновеният контрол е привлекателно обещание за избирателите, но цената при провал е много висока
Френският президент Еманюел Макрон след разговорите си с таджикския президент Емомали Рахмон в двореца Елисей, петък, 8 ноември 2019 г. в Париж.
Снимка: БТА
~ 3 мин.
Енея Георгиева
Еманюел Макрон иска да си „върне контрола“ над имиграцията във Франция.
Това стана ясно след дебата за имиграцията във вторник, когато
правителството представи обещаните мерки, включително въвеждането на
квоти за регулиране на имиграцията, пише Bloomberg.
На пръв поглед тези думи следват идеологията на неговото правителство и показват желание да се следва примерът на системата от квоти в Канада и Австралия. Въпреки това неговите стремежи напомнят за популистките изказвания на лидера на антиевропейската Британска партия на независимостта (БПН) Найджъл Фараж, които са насочени срещу имиграцията от Източна Европа. Именно с подобни думи Фараж доведе до успех референдума за напускане на ЕС и и получи званието „Мистър Брекзит“, дадено му от Доналд Тръмп,
Макрон е имал изказвания подобни на тези на Фараж. Англичанинът през 2013 г. призова министър-председателя да спре достъпа на румънци и българи до Великобритания. А французинът едва преди седмица каза, че предпочита мигранти от Африка вместо „български и украински банди“.
Разбира се, има разлика, защото този път става въпрос за миграцията извън Европейския съюз. Без съмнение Макрон би казал, че сега иска единствено да регулира нейното нивото, така че да отговори на нуждите на френската икономика. Въпреки това изглежда, че също има за цел и да неутрализира крайно дясната си опонентка Марин Льо Пен. Това е политическа хитрост, с която рискува да си донесе негативни последици.
През 2018 г. френските карти за пребиваване на хората с гражданство извън ЕС са около 256 000. Това е значителен брой, но предложените квоти биха засегнали само тези, които са мигрирали с цел работа. Според данни за миналата година това са около 33 500 души. Останалите са основно студенти, членове на семейства и търсещи убежище. И въпреки че „квотите“ звучат доста жестоко, те изглеждат по-скоро като амбициозни цели, определени от корпоративните сектори. Вероятно те така или иначе ще бъдат много близки до сегашните нива.
Както и в останалата част от западния свят, Франция със сигурност има нужда от имигранти. До 2050 г. хората над 65 години ще бъдат с около 9 милиона повече, отколкото през 2013 г. Тогава някой ще трябва да работи и заради хората в нетрудоспособна възраст. Дори в икономика като Франция, в която над 2.5 млн. души са безработни, има незаети работни места поради липса на умения или на интерес от страна на местните жители.
В същото време, администрацията на Макрон иска да удвои броя на чуждестранните студенти до около 500 000 до 2027 г. За тази цел иска да премахне част от бюрокрацията при получаване на виза и да привлече инженерни таланти от Китай, Индия и САЩ чрез гъвкави „технологични визи“.
Очевидно е, че повишаването на квотите е почти изцяло на политическа основа, за да не се притесняват избирателите от неизбежна бъдеща имиграционна вълна. Това не е проблем само на Франция - проучване на института Pew установи, че европейците, които искат по-малко мигранти, са се увеличили до 51%. Допитването е направено през 2018 г. в 10 държави от ЕС. Макрон иска да обезсили популистката заплаха по този въпрос.
Поне засега усилията му да се справи с притесненията на работническата класа изглежда не отчуждават основните му привърженици от бизнес сектора. Проучване в Елабе тази седмица установи, че 64% от французите са подкрепили квотите за „икономически мигранти“, като най-голяма е подкрепата от дясноцентристките и центристките избиратели. Привържениците на Льо Пен не бяха толкова впечатлени, а самата тя изтъкна, не без основания, че Макрон изобщо не иска да намали имиграцията.
Независимо от действителните му намерения, Макрон си играе с огъня. Противниците на десните убеждения ще го обвинят, че не стига достатъчно далеч с квотите, докато по-строга политика би предизвикала недоволство сред работещите мигранти и ще разклати позициите му. Неговият предшественик Никола Саркози също се опита да спечели подкрепа за квотите за имиграция през 2007 г., но неговата предпазливост не му осигури втори мандат.
Англия има поучителен пример. Неизпълненото обещание на премиера Дейвид Камерън да намали нетна годишна миграция до „десетина хиляди“, предизвика вота за Brexit. Възобновеният контрол е привлекателно обещание за избирателите, но цената при провал е много висока.
На пръв поглед тези думи следват идеологията на неговото правителство и показват желание да се следва примерът на системата от квоти в Канада и Австралия. Въпреки това неговите стремежи напомнят за популистките изказвания на лидера на антиевропейската Британска партия на независимостта (БПН) Найджъл Фараж, които са насочени срещу имиграцията от Източна Европа. Именно с подобни думи Фараж доведе до успех референдума за напускане на ЕС и и получи званието „Мистър Брекзит“, дадено му от Доналд Тръмп,
Макрон е имал изказвания подобни на тези на Фараж. Англичанинът през 2013 г. призова министър-председателя да спре достъпа на румънци и българи до Великобритания. А французинът едва преди седмица каза, че предпочита мигранти от Африка вместо „български и украински банди“.
Разбира се, има разлика, защото този път става въпрос за миграцията извън Европейския съюз. Без съмнение Макрон би казал, че сега иска единствено да регулира нейното нивото, така че да отговори на нуждите на френската икономика. Въпреки това изглежда, че също има за цел и да неутрализира крайно дясната си опонентка Марин Льо Пен. Това е политическа хитрост, с която рискува да си донесе негативни последици.
През 2018 г. френските карти за пребиваване на хората с гражданство извън ЕС са около 256 000. Това е значителен брой, но предложените квоти биха засегнали само тези, които са мигрирали с цел работа. Според данни за миналата година това са около 33 500 души. Останалите са основно студенти, членове на семейства и търсещи убежище. И въпреки че „квотите“ звучат доста жестоко, те изглеждат по-скоро като амбициозни цели, определени от корпоративните сектори. Вероятно те така или иначе ще бъдат много близки до сегашните нива.
Както и в останалата част от западния свят, Франция със сигурност има нужда от имигранти. До 2050 г. хората над 65 години ще бъдат с около 9 милиона повече, отколкото през 2013 г. Тогава някой ще трябва да работи и заради хората в нетрудоспособна възраст. Дори в икономика като Франция, в която над 2.5 млн. души са безработни, има незаети работни места поради липса на умения или на интерес от страна на местните жители.
В същото време, администрацията на Макрон иска да удвои броя на чуждестранните студенти до около 500 000 до 2027 г. За тази цел иска да премахне част от бюрокрацията при получаване на виза и да привлече инженерни таланти от Китай, Индия и САЩ чрез гъвкави „технологични визи“.
Очевидно е, че повишаването на квотите е почти изцяло на политическа основа, за да не се притесняват избирателите от неизбежна бъдеща имиграционна вълна. Това не е проблем само на Франция - проучване на института Pew установи, че европейците, които искат по-малко мигранти, са се увеличили до 51%. Допитването е направено през 2018 г. в 10 държави от ЕС. Макрон иска да обезсили популистката заплаха по този въпрос.
Поне засега усилията му да се справи с притесненията на работническата класа изглежда не отчуждават основните му привърженици от бизнес сектора. Проучване в Елабе тази седмица установи, че 64% от французите са подкрепили квотите за „икономически мигранти“, като най-голяма е подкрепата от дясноцентристките и центристките избиратели. Привържениците на Льо Пен не бяха толкова впечатлени, а самата тя изтъкна, не без основания, че Макрон изобщо не иска да намали имиграцията.
Независимо от действителните му намерения, Макрон си играе с огъня. Противниците на десните убеждения ще го обвинят, че не стига достатъчно далеч с квотите, докато по-строга политика би предизвикала недоволство сред работещите мигранти и ще разклати позициите му. Неговият предшественик Никола Саркози също се опита да спечели подкрепа за квотите за имиграция през 2007 г., но неговата предпазливост не му осигури втори мандат.
Англия има поучителен пример. Неизпълненото обещание на премиера Дейвид Камерън да намали нетна годишна миграция до „десетина хиляди“, предизвика вота за Brexit. Възобновеният контрол е привлекателно обещание за избирателите, но цената при провал е много висока.
