„Социалният щит” на Макрон е митът за дъмпинга на стероиди
Тезата за социалния дъмпинг всъщност целеше спиране конкуренцията от по-бедните страни членки на ЕС
Снимка: БТА
~ 4 мин.
Петър Ганев
Френският президент Емануел Макрон се обърна към гражданите на Европейския съюз със специално писмо, озаглавено „За европейско обновление”, което беше публикувано едновременно в избрани медии във всички страни членки. Подобен ход на Макрон точно в този момент не е изненадващ. От една страна френският президент от началото на мандата си се опитва да поеме визионерската роля в рамките на съюза. Предстоящите европейски избори с фокус върху националистите, които „си служат с гнева на народите”, както и „безизходицата на Brexit” – този „символ на кризата на Европа”, дават добра основа за появата на всякакви визионерски идеи. Хубаво е да припомним също така, че „жълтите жилетки” във Франция принудиха Макрон да търси подобен разговор и в рамките на своята страна – виж например писмото му до френските граждани от 13 януари 2019 г., което обаче има повече диалогичен характер, а не толкова конкретни предложения.
Какво предлага Макрон на Европа? Оставяйки настрана някои от идеите в сферата на отбраната и демокрацията, важно е да изведем на преден план икономическата визия на френския президент. Водещ момент безспорно е противопоставянето на думите „конвергенция” и „конкуренция”. Макрон директно заявява, че Европа трябва да търси проект за конвергенция, а не за конкуренция. Какво обаче означава това? Защо точно тези две понятия се бият и трябва да изберем едното или другото? Отговорът, разбира се, е в контекста. Този аргумент на практика е извеждането на още по-голяма сцена на тезата за социалния дъмпинг, която вече „опари” и българските превозвачи.
Тезата за социалния дъмпинг на Макрон беше представена като борба за справедливи доходи и условия на труд за работниците от новите страни-членки на съюза, а всъщност целеше да спре конкуренцията от по-бедните страни – в случая с командироване на работници или с предоставянето на транспортни услуги. Това е конкуренция, която е от полза за по-бедните и пречи на по-богатите. Затова и вторите бяха толкова настоятелни да се приемат промените на Макрон, а първите протестираха в Брюксел. Борбата със социалния дъмпинг не води до конвергенция, независимо в какви думи тя се облече.
Сега в писмото на Макрон социалният дъмпинг вече го няма, но се появява т. нар. „социален щит”. Изоставяме конкуренцията и „постигаме” конвергенция със социален щит, който осигурява еднакво заплащане за една и съща работа и минимална европейска заплата. Звучи страхотно, но какво всъщност се предлага И наистина ли заплатите ще се изравнят? А френските данъкоплатци ще плащат ли за по-високите заплати в България? Не, нито заплатите ще се изравнят, нито някой в Европа ще тръгне да ни плаща заплатите. Предложението на Макрон всъщност е да има различни минимални заплати, съобразени с развитието на съответната страна, които обаче да се договарят и координират от всички в Европа.
Точно в последното се крие и борбата с конкуренцията на Макрон. Социалният щит няма да защити българския работник, нито пък ще предпази френския такъв от конкуренцията на нашенеца. Изконна теза на французите е, че Германия им прави дъмпинг, като задържа ръста на заплатите и така печели конкурентно предимство в промишлеността спрямо Франция. Ако германските заплати в промишлеността са форма на социален дъмпинг за Франция, представете си какво ще е измерението на дъмпинга от страна на България. Подобна координация ще означава единствено, че заплатите у нас ще бъдат под постоянен натиск да изпреварват производителността на труда (което означава да бъдем все по-малко конкурентни) и всичко това ще е с цената на висока безработица. Защото социалният щит в заплатите няма отношение към хората, които нямат работа. Не е случайно, че социалният щит се предлага от страни с висока безработица за страни с ниска безработица. Франция например има една от най-високите безработици в рамките на ЕС – 8.8% към януари 2019 г. при 4.8% в България и 3.2% в Германия.
Опитът за промяна на европейският модел - в полза на френските интереси и като се ограничи конкуренцията от други страни, си личи не само от идеите за социалния щит, но и от предложението на Макрон за Конференция за Европа, която да постави на масата всички теми, дори теми табу като преразглеждането на основополагащите договори. Такава конференция може и да е нужна, но намигването към темите табу най-вероятно говори и за опит да се ограничи данъчната конкуренция в Европа – друга важна теза на французите през последните години. Всъщност две от водещите конкурентни предимства на България – ниски преки данъци и ограничени разходи за труд, са под един или друг начин под атака в писмото на президента Макрон.
По тези две теми – заплащането на труда и данъците, Макрон трудно ще постигне голям напредък. Отпорът по тях е твърде силен, при това не само от България и другите нови страни членки. Скорошното предложение за отпадане на единодушието по данъчни теми в ЕС например претърпя бърз крах. Има обаче теми, по които Макрон може би ще има успех. Това са особено темите за регулацията и най-вероятно предложението за облагане на големите технологични компании, както и поредната порция климатични мерки. Идеите за „нов зелен курс” на световната икономика вече се чуват ясно и от двете страни на океана (виж например пожелателната статия на Варуфакис от края на миналата година) и най-вероятно тази теза ще бъде подхваната и от европейските политици.
Всеки зелен курс обаче означава повече разходи – било за домакинствата, които плащат повече за зелена енергия, било за индустрията, която трябва да си купува квоти и т.н. Всеки нов зелен курс всъщност трябва да се чете като нови зелени разходи. Когато си в един клуб с богатите държави в Европа и съответно поемаш наравно най-амбициозните зелени цели, подобен зелен курс неизбежно носи и социално напрежение от натиска върху определени сектори и потребители. Последните 10 години у нас го доказаха, най-вероятно ще го видим и през следващите.
Какво предлага Макрон на Европа? Оставяйки настрана някои от идеите в сферата на отбраната и демокрацията, важно е да изведем на преден план икономическата визия на френския президент. Водещ момент безспорно е противопоставянето на думите „конвергенция” и „конкуренция”. Макрон директно заявява, че Европа трябва да търси проект за конвергенция, а не за конкуренция. Какво обаче означава това? Защо точно тези две понятия се бият и трябва да изберем едното или другото? Отговорът, разбира се, е в контекста. Този аргумент на практика е извеждането на още по-голяма сцена на тезата за социалния дъмпинг, която вече „опари” и българските превозвачи.
Тезата за социалния дъмпинг на Макрон беше представена като борба за справедливи доходи и условия на труд за работниците от новите страни-членки на съюза, а всъщност целеше да спре конкуренцията от по-бедните страни – в случая с командироване на работници или с предоставянето на транспортни услуги. Това е конкуренция, която е от полза за по-бедните и пречи на по-богатите. Затова и вторите бяха толкова настоятелни да се приемат промените на Макрон, а първите протестираха в Брюксел. Борбата със социалния дъмпинг не води до конвергенция, независимо в какви думи тя се облече.
Сега в писмото на Макрон социалният дъмпинг вече го няма, но се появява т. нар. „социален щит”. Изоставяме конкуренцията и „постигаме” конвергенция със социален щит, който осигурява еднакво заплащане за една и съща работа и минимална европейска заплата. Звучи страхотно, но какво всъщност се предлага И наистина ли заплатите ще се изравнят? А френските данъкоплатци ще плащат ли за по-високите заплати в България? Не, нито заплатите ще се изравнят, нито някой в Европа ще тръгне да ни плаща заплатите. Предложението на Макрон всъщност е да има различни минимални заплати, съобразени с развитието на съответната страна, които обаче да се договарят и координират от всички в Европа.
Точно в последното се крие и борбата с конкуренцията на Макрон. Социалният щит няма да защити българския работник, нито пък ще предпази френския такъв от конкуренцията на нашенеца. Изконна теза на французите е, че Германия им прави дъмпинг, като задържа ръста на заплатите и така печели конкурентно предимство в промишлеността спрямо Франция. Ако германските заплати в промишлеността са форма на социален дъмпинг за Франция, представете си какво ще е измерението на дъмпинга от страна на България. Подобна координация ще означава единствено, че заплатите у нас ще бъдат под постоянен натиск да изпреварват производителността на труда (което означава да бъдем все по-малко конкурентни) и всичко това ще е с цената на висока безработица. Защото социалният щит в заплатите няма отношение към хората, които нямат работа. Не е случайно, че социалният щит се предлага от страни с висока безработица за страни с ниска безработица. Франция например има една от най-високите безработици в рамките на ЕС – 8.8% към януари 2019 г. при 4.8% в България и 3.2% в Германия.
Опитът за промяна на европейският модел - в полза на френските интереси и като се ограничи конкуренцията от други страни, си личи не само от идеите за социалния щит, но и от предложението на Макрон за Конференция за Европа, която да постави на масата всички теми, дори теми табу като преразглеждането на основополагащите договори. Такава конференция може и да е нужна, но намигването към темите табу най-вероятно говори и за опит да се ограничи данъчната конкуренция в Европа – друга важна теза на французите през последните години. Всъщност две от водещите конкурентни предимства на България – ниски преки данъци и ограничени разходи за труд, са под един или друг начин под атака в писмото на президента Макрон.
По тези две теми – заплащането на труда и данъците, Макрон трудно ще постигне голям напредък. Отпорът по тях е твърде силен, при това не само от България и другите нови страни членки. Скорошното предложение за отпадане на единодушието по данъчни теми в ЕС например претърпя бърз крах. Има обаче теми, по които Макрон може би ще има успех. Това са особено темите за регулацията и най-вероятно предложението за облагане на големите технологични компании, както и поредната порция климатични мерки. Идеите за „нов зелен курс” на световната икономика вече се чуват ясно и от двете страни на океана (виж например пожелателната статия на Варуфакис от края на миналата година) и най-вероятно тази теза ще бъде подхваната и от европейските политици.
Всеки зелен курс обаче означава повече разходи – било за домакинствата, които плащат повече за зелена енергия, било за индустрията, която трябва да си купува квоти и т.н. Всеки нов зелен курс всъщност трябва да се чете като нови зелени разходи. Когато си в един клуб с богатите държави в Европа и съответно поемаш наравно най-амбициозните зелени цели, подобен зелен курс неизбежно носи и социално напрежение от натиска върху определени сектори и потребители. Последните 10 години у нас го доказаха, най-вероятно ще го видим и през следващите.
