Петър Ганев Сложната политическа обстановка в страната роди една интересна идея – да се проведе референдум за изборното законодателство. Една от идеите е да се пита за въвеждане на задължително гласуване, което предизвиква много коментари и събира немалка подкрепа. Интересно е, че президентът не просто инициира референдум, но заема и позиция по предложените въпроси – в случая твърдо за задължителното гласуване. Аргументите са познати: ще се вдигне избирателната активност, което ще противодейства на купуването на гласове и ще се чуе гласа на активната част от населението, която често не гласува. Въпросът има и конституционни измерения, които ще коментираме.
Изкушението повече български граждани да гласуват е наистина голямо. Има обаче фундаментална разлика дали това е в резултат на висока активност (доброволна) или в резултат на принуда. Народът неслучайно е казал, че „насила хубост не става”. Избирателната активност или желанието на хората да гласуват също има своите демократични измерения – показва отношение към политическата класа, а и говори за легитимността на избраните. В случая не коментираме дали е „правилно” да не се гласува, просто казваме, че има и такъв избор и той е демократичен.
Няма как да забравим разговора за принципите на демокрацията, просто защото ни се струва, че при задължителен вот можем да получим по-добри политици. Не е ясно как насилственото закарване на незаинтересовани хора до урните оправя демокрацията ни, но някак си се надяваме, че математиката е в наша полза. Повечето аргументи звучат именно така: „ не е много редно, ама май е решение”. Представете си сега, че не получим по-добри политици – възпроизведем статуквото или дори напомпаме популистите. Какво правим тогава? Същите абсурдни политици, но вече избрани от всички български граждани. Неоспорима и неопетнена легитимност. Като някоя абсурдна манифестация – всички са на площада, а избраните махат доволно с ръка. Помислете върху това – карайки хората масово на манифестации, дали променяш морала на махащите с ръка или помпаш абсурда?
Не трябва да забравяме и значението на думата задължително. Ако искаме да задължаваме хората да правят нещо, трябва да приемем пълното значение на тази дума. Не може да се заемат абсурдни позиции, като някои родни политици, които искаха да наказват със затвор участието в гей парад – „искаме просто да ограничим тези прояви, разбира се, че няма да водим хората в затвора”. Ако сме съгласни гласуването да е задължително, трябва да сме готови да наказваме негласуващите. Само си представете как ги глобяваме или дори ги вкарваме в затвора. Може да се помисли и за насилствено извеждане до избирателните секции. Да, това е хиперболизация и довеждане до абсурд, но е в същата категория със задължението – ако подкрепяш задължителното гласуване, но морално осъждаш последващите наказания, то цялата конструкция на аргумента е сбъркана.
Остава и въпросът след като гласуването е право, то как го превръщаме в задължение? Нарушава ли се Конституцията? Бяха давани примери с образованието, здравното и общественото осигуряване, макар и не съвсем добре аргументирани. И трите случая са различни:
- Образованието – в Конституцията е записано, че „всеки има право на образование”, но също така, че „училищното образование до 16-годишна възраст е задължително”. Тоест, тук задължението е изрично разписано и няма отношение към нашата тема;
- Здравно осигуряване – в Конституцията е записано, че „гражданите имат право на здравно осигуряване”, но също така, че здравеопазването се финансира от данъци, осигурителни вноски и т.н. Тоест, отново имаме „право”, но има и текст за финансиране с вноски, което може да се тълкува като задължение на гражданите (няма лошо Конституционния съд да се произнесе все пак);
- Обществено осигуряване – в Конституцията е разписано, че „гражданите имат право на обществено осигуряване”. Интересното в случая е, че тук не се говори за това как се финансира и не се споменават никакви вноски. Всъщност в Конституцията изрично е разписано, че „гражданите са длъжни да плащат данъци и такси” (установени в законодателството), споменати са и някакви здравни вноски, но за осигурителни вноски за обществено осигуряване не се говори. Това би трябвало да означава, че общественото осигуряване не може да е задължително, но никой не смее да постави въпроса пред Конституционния съд – неслучайно е забранено на гражданите да правят това.
Така изглежда картината с правата и задълженията – разглежда се като опасна почва за Конституционния съд. Нормалното тълкувание е, че просто наличието на право (без други текстове) не може да се превърне в задължение. Ако приемем обратната хипотеза, то конституционното „право на труд” може да се превърне в задължение за труд, което ни връща в трудовите лагери. Казано най-просто, задължителното гласуване би следвало да падне в Конституционния съд, тъй като хората имат „право да избират”, а не задължение.
