В света мирише на войни, а у нас на политически разводи

За първи път след началото на прехода България има толкова ясна самостоятелна позиция в глобалния триъгълник ЕС – САЩ - Русия. България се опита да влезе в ролята на прагматичен посредник между Турция и ЕС. Мнозина видяха в това новост, но трябва да се напомни, че България имаше подобна роля още при предложението на Турция за зона за сигурност в Сирия. Това пише в последния анализ на института "Иван Хаджийски".

България и Австрия се очертаха като два полюса в ЕС – положителен и отрицателен, на отношението към Турция. В центъра е Германия. Онези, които виждат в посредническата роля на Борисов само „услуга” на Анкара, не си дават сметка за съдействието на Меркел и се абстрахират от реалния проблем.

Действията на Борисов звучат в синхрон с българския национален интерес. Не липсват обаче и подводни камъни. Например, Турция може да поиска и нови доказателства за лоялно партньорство от България чрез съдействие за „дегюленизация”. Споменаването на ДПС в турски медии по повод на близост до Гюлен не е безобидно и засяга националната политика, а не само Доган и Карадайъ.

Друг подводен камък е недоверието в искреността на България. За страната ни има достатъчно сигнали, че нерегламентирано е подпомагала транзитирането на мигранти отвъд нашата територия.

Обикновено, когато усети медийна кампания срещу себе си, Борисов намира изкупителна жертва. По отношение на Турция обаче той енергично защити решенията си. При това, действията на Борисов за пръв път не бяха подкрепени от президента Плевнелиев, а външният министър Митов, както и коалиционните му партньори от РБ го подкрепиха. Борисов беше поздравен и от Доналд Туск за действията си.

Всичко това показва, че за пръв път от много време насам Борисов действа наистина убедено. Предстои да се види дали ще е и убедително.

Вътрешната политика: сватби и разводи. А може би и политически погребения?

Отложената номинация за кандидат-президент от ГЕРБ първо показваше слабост, но сега може да се окаже умел ход. Борисов чака „дясното“ и „лявото“ да затънат в противоречия, за да може кандидатът на ГЕРБ да излезе накрая „чист“ на терена, при конкуренти, вече загубили инерция.

Нещо повече, намеците за преформатиране на кабинета от страна на премиера представляват директни сигнали към ПФ и РБ, че тяхната подкрепа наистина се очаква при втори тур на изборите.

„Разводът“ на БСП и АБВ е начин да се спаси „здравето“ на столетницата (вътрешнопартийното единство) за сметка на „красотата“ (идеята за ляво обединение). Капанът на зависимостта от АБВ е избегнат от Корнелия Нинова, остава капанът на риска от изолация на кандидатурата в рамките на БСП. Атаките срещу ген. Радев от различни посоки свидетелстват, че кандидатът е добре избран като „легенда“, негова задача е през септември да покаже дали може да изразява алтернативата на „модела ГЕРБ“ в президентството.

Реалната роля и самочувствието на бившия президент Първанов претърпяха крушение по една от най-ключовите за него теми - президентската. Нужен е ярък и креативен ход за запазване на политическото достойнство и перспективи.

Реформаторите са на път да избегнат разводите, макар в това пространство вече всичко да е възможно. Трайчо Трайков несъмнено отговаря на необходимостта от „граждански“ и „равноотдалечен“ от всички кандидат. Така евентуален добър резултат би бил общ, а евентуален слаб резултат – ничий. Освен това, Трайков заема опразнената от „балансьора Борисов“ ниша на евроатлантизъм, скептичност към Русия и реформаторски патос. Нишата може да не е голяма, но е свободна. 

Разводите между патриотите май са окончателно зад гърба им. Показателно е, че и Валери Симеонов, и Волен Сидеров предпочетоха да останат на заден план, почти без публични изяви, за да не създават напрежение. В активното си публично поведение Каракачанов пък се стреми да се легитимира в ролята едновременно на радикален, но и на чужд на екстремизма. Долавя се по-осезаема проруска линия и антитурска насоченост, но без крайности. Например, Каракачанов критикува позициите на Борисов към Турция, но открито признава валидността на неговите мотиви и страхове и подкрепя намеренията му.

Разводът тече с пълна сила в полето на ДПС и ДОСТ. Битката между двете формации все така продължава на терен, извън светлината на софийските медийни прожектори. ДПС се ограничава с тиражирането на общи фрази (против ненормалността в политиката, против национализма) и избягва по-конкретни политически ангажименти, за да пази вратите си отворени във всички посоки. Важен факт е, че общините с доминация на ДПС получават засилено финансиране от правителството, а в същото време има информации, че премиерът координира неофициално с Местан позицията си спрямо Турция. И тук е налице амбицията на Борисов да „разделя и владее“. А в ДПС, точно според прогнозите ни от по-рано, най-големи опасения провокира заявката на Местан за възможно участие на ДОСТ в президентския вот. Социологическите сондажи поне засега не предвещават сериозен успех на подобна амбиция.

Президентският покер: слаб интерес към изборите, интересът е към „след изборите"

Закъснялото номиниране на кандидати за „Дондуков“ 2 стеснява полето на маневри и се превръща в политически покер, от който може да спечели най-вече ГЕРБ, но дори и това не е сигурно - като при всеки покер.

Президентската кампания в България върви по медийно-политически сюжети на разделение: Русия срещу Запад, фалшива дилема Русия (ГЕРБ) срещу Русия (БСП), „автентични“ патриоти срещу „неистински“ патриоти, или „пронатовски“, срещу „проруски“ патриоти.

Покерът, взаимното дебнене и пазенето на кандидати в тайна трябваше да направи нещата по-интересни. Оказва се обаче, че интерес сред публиката има, но доста малък. Причина за това отчасти са проблемите с Турция и мигрантите, които изглеждат по-важни и належащи от смяната на караула на „Дондуков“ 2. Затишието в медийния интерес към референдума на Слави Трифонов също намалява предизборната интрига.

Основната причина е, че интригата остава отвъд президентските избори: ще бъде ли Корнелия Нинова министър-председател и ще прави ли коалиция с ГЕРБ; ще го има ли „новият десен проект“ на Радан Кънев и ще оцелее ли РБ; ще прибегне ли Борисов до предсрочен парламентарен вот, и т.н.

По света: милитаризация и проблеми в регионите

Светът се милитаризира, а в неговите региони проблемите се задълбочават. Повишен е градусът във всички невралгични точки – Украйна, Сирия, Корейския полуостров, Южнокитайско море – плюс „партньорско противостоене” на Турция и ЕС. Единственото смекчаване идва от засилената дипломатическа активност.

Усещането е за глобална несигурност и криза на елитите. То не се разсейва от срещата на Г20. Личат китайските „плюсове” в трасирането на Новия път на коприната (с евентуален изход към Европа, не в Сирия, а в Хатай, Турция) и американските „минуси” със засечката на ТПТИ и задържаната ратификация на ТТП (Транстихоокеанското партньорство).

Американската външна политика все повече става заложник на предизборната надпревара в САЩ, която придобива безпрецедентно остри и груби форми. Забележителна индикация е фактът, сам по себе си уникален, че действащ американски вицепрезидент посещава съюзнически държави (Прибалтика) и ги призовава да не обръщат внимание на изявленията на един от двамата водещи кандидат-президенти на САЩ – Доналд Тръмп.

След срещата Путин-Ердоган тонът на Анкара спрямо Запада се втвърди – както по отношение на САЩ, така и на ЕС. Възстановяването на връзките с Москва позволи на Ердоган да пренебрегне американската позиция и да атакува сирийските кюрди. Геополитическият триъгълник Русия-Турция-Иран, въпреки известни разминавания, продължава да се формира.

Пред риск от провал са изправени трите външнополитически амбиции на втория мандат на Обама: финализиране на Трансатлантическото партньорство с ЕС, надделяване над „Ислямска държава“ под американско знаме в Близкия изток и създаване на устойчива коалиция за сдържане на Китай в Далечния Изток.

Преди срещата в Братислава: ЕС иска да се централизира и да се... децентрализира

Парадоксално, за да има бъдеще Европа ще се мъчи да изглежда по-силна (а това значи по-единна) и повече национална (а това значи... обратното на по-единна). Все така не се намира „златното сечение“ между двете.

След кризата „Брекзит” Европейският Запад (Германия, Франция, Италия) противостои на Изтока (Вишеградската група плюс Австрия). Към двете линии обаче сега се добавя и трета – инициативата на Гърция да се преразгледа политиката на „затягане на коланите” и финансови ограничения. Така към националното, етническото, измерение на проблемите на ЕС може да се добави и социално-икономическо.

Ако към това добавим и „ябълка на раздора“ Турция, задава се „перфектна буря“ за ЕС. Тя може да се преодолее, но Меркел е с ниско доверие, Оланд  е с най-ниската подкрепа за президент в историята на Петата френска република, а Ренци е заложник на предстоящ референдум с неясни последици.

За да задоволи турският ултимативен тон „визи или бежанци“, ЕС трябва да се откаже от либералните „евроатлантически ценности”. Така дилемата вече не е просто „визи или бежанци“, а „да бъде ли Европа себе си, или да не бъде себе си“.

Затова и ултиматумът на Турция е фактически неизпълним. Крайният срок (1 октомври) е зададен и е твърде скоро. Това прави нова бежанска вълна към Европа вероятна.