Всичко българско и родно...

Мине се, не мине време и някой политик започва да играе по една от най-тънките струни на народопсихологията, а именното – родното производство на хранителни продукти. В общия случай, сценарият е един и същ – започва се с декларации за защита на националното производство, преминава се към работни срещи в някое министерство или партиен офис, а накрая се предлагат конкретни законови мерки. Обикновено зад тези инициативи стои някаква смесица от сдружения от местни производители и политици-популисти.

Неотдавна именно по този сценарий бяха атакувани търговските вериги, след като местни производители се оплакаха, че им „налагат” тежки условия за партньорство. В крайна сметка през 2015 г. бяха приети спорни текстове в Закона за защита на конкуренцията, с които беше въведено изключително субективното понятие „злоупотреба с по-силна позиция при договаряне“. Ако човек прочете дефиницията на това понятия, ще види, че доказването на тази „по-силна позиция” е толкова сложно и спорно, че на практика е невъзможно.

Ето че преди няколко седмици започна нова серия от същия филм, пак по известния сценарий. Отново под огън са по-големите магазини и търговските вериги, по-конкретно търговските обекти с годишен оборот над 2 млн. лева. Този път група депутати от БСП искат да ги принудят да продават определено минимално количество български храни, вина и спиртни напитки. В зависимост от вида стока и сезона – плодове, зеленчуци, различни видове месо, месни продукти, вино и спортни напитки – този минимум варира от 25 до 75% от оборота със съответната стока.

Идеята е толкова недомислена и неприложима на практика, че поражда сериозни съмнения в здравия разум на вносителите си. Единственото оправдание за внасянето на този текст в парламента (и дори вече да се разглежда в парламентарната комисия по земеделие), е липсата на оценка на въздействие на новото законодателство. Такава оценка най-накрая ще стане задължителна за всички законопроекти от 4 ноември тази година, когато съответните промени в Закона за нормативните актове влизат в сила.

Ето само част от причините, поради които този закон представлява par exellеnce пример за законодателно слабоумие:

• Ограничаването на предлагането в общия случай означава ограничаване на конкуренцията. А ограничаването на конкуренцията пък задължително води до по-малък избор за потребителите, икономически ренти (за малкото допуснати производители) и по-високи цени (от тези, при които пазарът не се ограничава). По-високите цени от своя страна означават свиване на търсенето (в зависимост от еластичността му за всеки вид стока), по-ниски обороти за търговските вериги и по-голям риск от загуби и фалити.
• Грубо вмешателство в бизнеса на търговските компании, което поражда огромен риск от загуби. В момента те се договарят свободно със своите доставчици от кого, колко и при какви условия да се снабдяват със стоки, като се стремят да оптимизират максимално доставките и продажбите си, отговаряйки на потребителското търсене. Е, в момента в който те бъдат принудени да зареждат, например, минимум 70% от млякото и млечните продукти от определени, N на брой, български производители, това няма как да е така и тези N на брой производители е много вероятно да имат „по-силна позиция при договаряне”.
• Административният товар от това някой да следи за спазването на тези квоти за български стоки, във всеки един момент, във всеки един обект (с оборот над 2 млн. лева) и за всяка „традиционна българска” стока би бил огромен. Вероятно към всеки обект ще трябва да се „закрепостят” по 1-2 инспектора, т.е. ще трябва да се наемат няколко хиляди инспектора само за тази дейност. Така например, за 10 000 инспектора с брутна заплата от 1000 лева (с вкл. осигуровки на работодателя), това би било разход  от 12 млн. лева на година. Целият административен разход би бил вероятно поне два  пъти повече (за офиси, за консумативи, за административна структура и т.н.).
• Да не говорим, че ще са необходими и подзаконови актове, в които да се разпишат ужасно много детайли. В момента законопроектът се състои от малко над 2 страници и е изключително общ като текстове. Ще трябва да се изясни кои са т.нар. традиционни български храни, по кое време точно (в календара) са сезоните за всяка сезонна храна, кой и как ще следи и проверява за спазването на тези текстове и т.н., и т.н.
• Има и чисти проблеми от страна както на предлагането, така и на търсенето. От страна на предлагането, след 2007 г. производството на плодове, зеленчуци и животински продукти (месо, мляко и производните им) в България намалява, макар и при някои определени стоки да има стабилизиране последните 2-3 години. Това е така както заради изкривените стимули за отглеждане на зърнени и технически култури, вградени в схемата за директни плащания на ЕС, така и заради процеси като урбанизация и обезлюдяване на селските райони, малък интерес към земеделието, ниска конкурентоспособност на местните производители (заради незнание, неизползване на нови технологии, семена, сортове и породи) и прочие. С други думи, няма никаква гаранция, че местните производители ще успеят да осигурят нужните квоти – било то сега или в бъдеще. Даже е силно вероятно да се случи точно обратното.
• От страна на търсенето, проблемите също са много сериозни. Ами ако българските потребители предпочитат да пият, например, 70% италиански и френски вина, и само 30% - български, какво ще ги правим? Колко са тези, които харесват българско уиски? Вкусовете и предпочитанията постоянно се променят и развиват и е чисто безумие някой да си мисли, че може да ги контролира и насочва към определени стоки.
• Освен предпочитанията, за търсенето голяма роля играят и цените. Неотдавна беше публикувано проучване, че около половината от потребителите пазаруват стоки в промоция, т.е. водят се не от конкретни марки и производители („ооо, това е българско и затова ще си го купя”), а от цените. Е, какво ще правим с тази група потребители? Ще им дадем субсидии/специални социални помощи, за да си купуват непромоционални и по-скъпи, но пък български стоки ли?
• Опасността за натиск върху цените също е много сериозна. Българските хранителни стоки в редица сегменти поддържат над средните пазарни цени поради редица причини, сред които по-горе споменатата ниска конкурентоспособност, малкия мащаб на производството (и съответно по-високите разходи), изоставане от иновациите и съответно много по-нисък от възможния добив, по-ниските европейски субсидии за производителите в България в сравнение с редица други европейски страни и ред други причини. Т.е. дори и само заради тези причини храните ще станат по-скъпи.

В крайна сметка, ако този крайно популиски закон се приеме, това ще означава ограничена конкуренция, по-високи цени, по-малък избор, вреди за търговските обекти и огромни административни разходи по прилагането му. И тъй като пазарът винаги намира начин да избуи – на светло или на тъмно, то е много вероятно бързо да се намерят начини да се заобиколи законът. Най-пресният пример за такова заобикаляне на безумно ограничаване на пазара (в случая по политически съображения) идва от Русия и от нейното ембарго върху вноса на храни от ЕС. Е, оказва се, че в Русия се внасят от Беларус 5 пъти повече ябълки отколкото Беларус произвежда. Не е трудно да наложим тази практика на местна почва и да си представим как в търговските обекти бързо ще се появи изобилие от „български” стоки от къде ли не.

Не трябва да се забравя, че съществуването на компаниите за търговия на дребно е предизвикано от търсене от страна на крайните потребители, които сме всички ние. Регулациите следва да са насочени в същата посока – осигуряване на най-добрата нормативна, административна и пазарна среда за работа на тези компании, така че крайният потребител да е най-доволен от услугата. Всички други причини са или самоцелни, или облагодетелстват една малка група – в случая местни производители на хранителни продукти, за сметка на цялото население.