Защо Турция няма приятели

Само преди десетилетие Турция обяви, че външната ѝ политика ще се фокусира към „нулеви проблеми със съседите“, но далеч не се справя добре с целта си, пише Bloomberg в свой анализ. За този период Анкара прекрати военните си споразумения с Израел, а причината беше нападението му над флотилията за Газа, разгневи Египет, като разкритикува военния преврат на генерал Абдел Фатах Сиси и избра да подкрепи Мюсюлманското братство.

Отношенията на Турция със Сирия също претърпяха колапс заради предоставената помощта на бунтовниците в битката им срещу президента Башар Асад (и наскоро, нахлувайки в североизточната част на страната, където насилствено връщат бежанци). Заставайки срещу ембаргото на Катар, се противопостави на Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства (ОАЕ).

Сега Турция предоставя пряка военна помощ на правителството на Либия, заедно с ОАЕ и Египет, за да се справят с въстаническата армия на генерал Халифа Хафтар. След провала на преговорите за прекратяване на военните действия, финансирани от Турция и Русия, президентът Реджеп Таийп Ердоган обеща да даде "урок" на Хафтар.

Изглежда, че целта на външната политика на Турция е да влоши отношенията си с всички свои съседи, отбелязва Bloomberg.

Как се стигна до това?

През последните 10 години Турция направи преход от жизнена ислямска демокрация в репресивна авторитарна държава. Това обяснява антагонистичните ѝ отношения със съседите: повечето правителства в Близкия изток също са репресивни авторитарни държави с преобладаващо мюсюлманско население.

Причината е, че Ердоган активно се стреми да подкрепя каузата на политическия ислям, както в страната, така и в международен план. Това приравнява Турция с Катар и я отдалечава от другите арабски държави, като Саудитска Арабия, Египет и ОАЕ.

В рамките на Турция ислямизацията първоначално напредна успоредно с демократизацията. Военните имаха силна дългогодишна позиция, но властта им над държавата намаля след връщането на религията на политическата сцена, предимно под формата на ислямистката Партия на справедливостта и развитието на Ердоган. Военното ръководство официално ѝ се противопостави през 2007 г., когато изборите спечели Абдула Гюл - повратен момент в турската политика. Политическото безсилие на военните позволи на Ердоган, който по-рано е описал демокрацията като "средство, а не цел", да доминира на сцената.

Неуспешният опит за преврат през 2016 г. може да се разглежда като опортюнизъм от страна на част от военните да се възползват от нарастващото недоволство сред турците, предизвикано от властта на Ердоган. Той е причина за силна и продължителна конкуренция между ислямистите и другите политически сили.

Позицията на Ердоган е нестабилна и пример за това са миналогодишните кметски избори, на които опозицията доминираше в Истанбул и другите големи градове. Проблем пред управляващия са и дългогодишните политически съюзници, отдалечаващи се от политиките на управляващата партия. Към тях се включва и бившият външен министър Ахмет Давутоглу, който заложи политиката на „нулевите проблеми със държавите-съседки“.

Този вътрешен конфликт има своя паралел във външната политика на Турция - тя става все повече ислямистка и милитаристка, тъй като политическата етика на Ердоган изчезва.

Стабилизирането на отношенията между Турция и Египет е ключово за намесата на Ердоган в Либия. След Арабската пролет през 2011 г. Ердоган подкрепи Мюсюлманското братство в изкачването им във властта в Египет и застана зад правителството на президента Мохамед Морси. Когато Морси беше свален от военните през 2011 г., Ердоган определи това като "държавен тероризъм". Изглежда той приема събитията в Либия като репресия прямо Египет: военен лидер, заплашващ да свали правителството, радващо се на международните интереси на Турция.

Турция има дълбоки връзки с Либия - в нея са 25% от турците, живеещи извън границите на родината си. Също така, двете страни споделят уникална икономическа зона и Либия се радва на 18 млрд. долара инвестиции от турския бизнес. В Правителството на Националното споразумение (ПНС) в Триполи, подкрепено от Организацията на обединените нации и ръководено от премиера Файез ал Сарадж, има ислямисти - естествените съюзници на Ердоган и партията му.

ПНС е подложено на продължителни военни атаки от Либийската национална армия (ЛНА), водена от генерал Хафтар, която се противопоставя на позицията на Ислямизма, както и на неговите египетски и емирски поддръжници - потенциални съюзници на силите в Турция, които засилват позициите на Ердоган да задържи властта.

Либия се превърна в бойно поле заради прокси войната за ролята на исляма в политиката на Близкия Изток. Не се очаква нито Турция, нито страните от Близкия изток, които са се съпротивлявали срещу тази идеология, да се откажат от целите си.

С неуспеха на преговорите за прекратяване на огъня вниманието ще се върне към предишното положение, определяно като кървава безизходица. Ако Хафтар имаше военната сила да завземе Триполи, това вече щеше да е станало. Значителните увеличения на помощта от Турция може да обърнат хода на конфликта в полза на ПНС, освен ако съюзниците на Хафтар не засилят подкрепата си към Либийска национална армия. Междувременно проблемите на Турция със съседите ѝ само се влошава.