Страхът от дигитализация беше преборен и то безвъзвратно

Г-н Наков, кога дистанционната форма може да е приобщаваща и кога е по-скоро изключваща?

Говорейки с колегите от учителската индустрия, няма много хора без достъп до технологии. Дори и в най-затънтеното селце децата имат някакви компютри или телефони. Да, има хора, които наистина са толкова бедни, че нямат достъп, но за тях трябва да се търси друго решение – да ходят в читалището или някакво социално подпомагане. Ако обаче става дума за хора, които поради инат нямат желание да пипнат компютър, това е техен проблем, че не искат да влязат в обществото и да ходят на училище. С две думи за мен няма съществен проблем. 

Как премина СофтУни през пандемията – при все, че за вас онлайн форматът далеч не е новост? Какви предизвикателства срещнахте? 

Минахме по много естествен начин в онлайн форма, защото я имахме и преди това в своите курсове. В началото лекторите водеха занятия от учебните зали без публика, а със стрийминг. Впоследствие успяхме да ги снабдим с необходимия хардуер – камери, микрофони и т.н. – така че да не идват до офиса, а да си водят от вкъщи. Не сме имали съществени трудности. За студентите също беше естествено – в началото, като че ли спряха да учат, но мина този период. Като цяло нямам значителни спадове. Образованието си остава приоритет пред хората, докато екскурзиите и забавленията пострадаха. 

COVID-19 показа, че онлайн обучението не е нещо футуристично и сега се заговори за възможността тази форма да остане и в бъдеще. Но подходящо ли е всъщност то за всички и кога този модел не е работещ?

За големите почти винаги може да е подходящ, но при малките деца до 4-5 клас е много трудно, тъй като те не могат да внимават и да стоят дълго време на място. При големите обаче дори се вдига производителността, стига да имат спокойствие вкъщи.  Иначе чисто технически се наложи цялата преподавателска гилдия да се научи как се ползват онлайн инструменти. Мисля, че не беше голям стрес, дори решението на МОН за ползване на Microsoft Teams си беше абсолютно адекватно този път.

Отвъд това обаче какви са другите аспекти на онлайн образованието?

Много са и воденето на урок на живо е само един малък елемент, т.е. учителите овладяха едно от нещата. Онлайн образованието има много други аспекти, например как правим изпити онлайн, как организираме учебния процес, включително как рекламираме и маркетираме курса, записването на студентите и имплементирането на LMS система за комуникация и самата подготовка на учителите. Другото нещо, което според мен почти липсва, е електронно учебно съдържание, тъй като то е много по-различно. Съвкупността от интерактивни уроци, заедно с казуси и дискусии на живо във виртуална класна стая, е нещото, за което се борим.

А какви са предизвикателствата пред организирането на изпити онлайн?

Въпросът тук е как да се избегне преписването. При онлайн изпитите честността не може да се гарантира и това е голямо предизвикателство. Учителката например може да даде толкова кратко време за отговор на въпроса, че ученикът да не може изобщо да влезе да търси в Google. Има и други решения – например да сложиш камера в стаята по начин, по който те вижда отдалеч и ако се види, че си ровиш в телефона или на екрана ти има нещо, което не трябва да е там, директно ти анулират изпита. Така че и за това има технологични решения, но са скъпи. 

Това, в което са най-назад всички университети, е онлайн организацията на учебния процес, например по какъв начин разбираш кога ти е изпитът. Доскоро това ставаше с обявления на табла, сега донякъде е решено това. Темата е много комплексна, но аз вярвам, че се направи много сериозна крачка напред, защото страхът от дигитализация беше преборен и то безвъзвратно. Няма как да накараш един учител да забрави за виртуалната класна стая, особено в грипна ваканция, тъй като по начало това не са почивни дни. Аз съм оптимист от цялото нещо, научихме един много добър урок.

Каква е ролята на държавата в тези процеси и какво трябва да направи тя оттук насетне?

Според мен трябва да организира или да делегиран на университетите да организират целия този процес, който обхваща внедряване на подходящи LMS системи, обучение на преподавателите и служителите да работят с тях, дигитализация на целия процес, не само на класната стая. Аз не мисля, че държавата има да прави кой знае какво. Това, което остава, са административните въпроси, защото все още има много неща, които не могат да се случат, без човек да отиде физически до университета. Държавата трябва да стимулира университетите да се дигитализират, като най-много куца администрацията, следвана от учебния процес и третото нещо, което почти го няма, е електронното съдържание.

Как трябва да се подходи към изготвянето на такова електронно съдържание?

За съжаление това е скъпо и доколкото чувам се говори за някакви споделени хранилища. Няма нужда всички учители по математика в трети клас да си правят материалите сами, като може да си ги споделят. Това е правено в чужбина и е нещо, което може да бъде организирано от държавата в рамките на средното образование. 

Другото много актуално е отвореното учебно съдържание. Мина времето, в което някой професор си пази собствените лекции в тайна. В момента се върви в обратна посока – информацията е публична, има я, направена е веднъж и добре, записана е професионално, анимирана е и т.н. Тук вече е смяната на ролята на учителя, който трябва да работи индивидуално с тези студенти и ученици, да ги вкарва в дискусии, в проекти, а не да ги кара да запаметяват наизуст някаква информация.

Очевидно е, че има нужда от моделиране и на съдържание, и на начин на преподаване. Какво обаче от качеството на преподаване пък се губи при дистанционната форма на обучение?

Губи се част от цялата тази невербална комуникация. Някои учители, поради слаб интернет или друго оправдание, изключват видеото, когато говорят в клас. Комуникацията само с глас не е същата и моят съвет е всички да полазват максимално видеото, да си настроят камерите и осветлението, за да не се губи вербалната комуникация. Има неща като спорт и обучението по soft skills, които не могат да се дигитализират. Може да гледаме много операции, но докато не хване човек скалпела, няма да се научи. 

И тук е големият проблем на българското образование, който не е решен и не знам дали се търси решение – преминаване от обучение в знания към обучение в умения. Бизнесът и реализацията в обществото изискват можене и правене. В момента всеки с достъп до интернет може да получи знания, но трупането на опит е нещото, което предстои да навлезе. Нека биологията, физиката, природните науки да се учат в лаборатория, с правене и пробване, за да запалим децата. Този въпрос не е само за България, той е световен, просто ние както обикновено сме си изостанали. До ден днешен има преподаватели, които излизат на катедрата и четат лекции.

Какъв трябва да е новият подход към преподавателската професия?

Ами тук цялата система отново е сгрешена. Аз за да преподавам в университета, трябва да съм завършил педагогика. В СофтУни сме показали как се прави това – чрез обратна връзка и на пазарен принцип. Ако университетът и преподавалите не са добри, никой няма да даде пари. Само през тоталитарна система можеш да правиш лош продукт и да задължаваш някой да го купува – това прави МОН сега с държавните образователни институции. Държавните училища с нелоялна конкуренция получават материални бази, които на едно частно училище биха стрували скъпо, и ги пропиляват.

Кога дистанционната форма може да е приобщаваща и кога е по-скоро изключваща?

Говорейки с колегите от учителската индустрия, няма много хора без достъп до технологии. Дори и в най-затънтеното селце децата имат някакви компютри или телефони. Да, има хора, които наистина са толкова бедни, че нямат достъп, но за тях трябва да се търси друго решение – да ходят в читалището или някакво социално подпомагане. Ако обаче става дума за хора, които поради инат нямат желание да пипнат компютър, това е техен проблем, че не искат да влязат в обществото и да ходят на училище. С две думи за мен няма съществен проблем.

Каква е Вашата визия за реформа на висшето образование?

Първо студентите и учениците трябва да получават държавната си помощ във вид на ваучер за учене, който да могат да похарчат където решат – в частен или държавен университет, или пък дори в чужбина. Според мен няма лошо държавата да плаща на чужденци да учат децата ни, ако предлагат по-добро образование. Това ще доведе до демократизация, но ще е много болезнено. Някои училища ще успеят да се трансформират, но повечето са неадекватни и ще фалират.

Второто нещо е, че държавата плаща твърде много за висше образование – тя не може да финансира 50 000 студенти, когато има 40 000 кандидати (бройката е илюстративна, бел.р.), защото така разхищава пари и понижава качеството. Трябва да финансира половината или една трета от кандидатите, за може за едно място да се борят няколко души, за да има качество.

И третото нещо е разграничаване между научни и приложни университети. От първия вид не трябва да има повече от два, например БАН и СУ „Климент Охридски“, така че да се обхванат всички сфери. С наука трябва да се занимават 10-15% от най-най-умните и гениални хора. Останалите трябва да правят приложно образование. В момента бизнесът очаква подготвени хора от преподаватели, които се оценяват по научни достижения. Вместо това, приложните университети трябва да се управляват от бизнеса, който да казва какво да се учи и как да се преподава.