Тихата война на администрацията за минималните прагове

Вече повече от година родната администрация прави всичко възможно да обърне света наопаки и да докаже, че оскъпяването на труда всъщност води до повече труд. Теза, която е в противоречие с всякаква здрава логика. България на практика е уникална с прилагането на т. нар. минимални осигурителни доходи, които рушат основното правило на пазара на труда и в осигуряването – осигуряваш се на толкова, колкото получаваш. През последните години сме провели множество срещи с международни експерти по икономически теми, повечето с неизменен фокус върху пазара на труда, и едва ли има по-забавен момент от описанието на системата на минималните доходи пред чужденец с икономическо образование. В първите минути объркването и неразбирането е тотално.

Постепенно темата за минималните прагове влезе в полезрението и на чуждите експерти и вече Европейската комисия, и Международният валутен фонд открито критикуват системата с аргумента, че минималните доходи имат негативно влияние върху заетостта (виж тук). Тази теза не е нова за страната, но когато натискът идва отвън – при това като официална препоръка към Националната програма за реформи (НПР), администрацията се стресна и през последната година поведе тиха война срещу този аргумент. Вече втора година в черновата на Националната програма за реформи се влиза в оправдателен режим за минималните прагове и общо взето се твърди, че препоръките към страната са взети под внимание, но в случая проблем няма. Цитира се доклад на Министерство на финансите (виж тук), който някак странно прави извода, че минималните прагове не влияят на заетостта, макар в самия доклад да има точно такива данни – отчетени са негативни ефекти на регионално ниво, както и в някои сектори, особено в първите години след кризата. Също за втора поредна година администрацията получава становища относно черновата на НПР точно по тази тема (виж становището на ИПИ) и леко коригира текста, макар и да остава в оправдателен режим.

Преди няколко дни бе публикуван нов доклад по темата (виж тук), написан от БАН по поръчка на социалното министерство, който отново твърди, че минималните прагове нямат ефект върху заетостта. Докладът всъщност е обобщение на анкети (няма икономически анализ) с водеща теза от сорта на „питахме бизнеса за праговете и фирмите казаха, че не е проблем”. В самият доклад се загатва и тихата война за която споменахме със специално удебелено изречение: „Противно на лансираната в българското публично пространство теза от някои експерти, че съществуването на МОД има негативни ефекти върху нискоквалифицираните наети лица, настоящото изследване показа, че тъкмо МОД са инструментът, който защитава правата на лицата, полагащи ниско квалифициран труд”.

Този доклад също е изключително странен, като се фокусира изцяло върху отговорите в подкрепа на тази теза и пренебрегва всички останали. Ето, например, някои не толкова положителни отговори, които можем да намерим в същия доклад:

• 32% от работодателите считат, че системата на МОД е фактор, възпрепятстващ наемането на млади хора;

• 27% от работодателите считат, че системата на МОД е фактор, възпрепятстващ наменето на нискоквалифицирани лица;

• Има връзка между големината на предприятието и съответните ефекти от МОД – в малките фирми МОД се възприема все повече като ретриктивен фактор при наемането на млади хора.

Само тези три примера са достатъчни да гледаме меко казано скептично на обективността на този анализ. Влиянието на дадена икономическа политика не може да се оценява като някакъв демократичен процес – ако над половината са съгласни, значи няма проблем. Напротив, оценката на дадена политика трябва да вземе под внимание негативните ефекти, пък било то и концентрирани само в 1/3 от предприятията. И отново, нито доклада на Министерство на финансите, нито този на социалното министсртво отговарят на основните критики, видими от данните и посочени в изследването „Анализи на тристранното сътрудничество в България” (2014):

• Проблем с представителността – договарянето на минималните прагове не е добре уредено и в много сектори малка част от фирмите и работниците се договарят, а после това се разпростира върху всички. Към това се добавя и желанието на настоящия социален министър да върне административното налагане на прагове при липса на договорка;

• Регионален проблем – в някои области над половината от заетите са на минимален праг, което означава, че всяка промяна автоматично покачва разходите за труд, което не може просто да бъде пренебрегнато;

• Секторен проблем – в някои сектори (например производство на облекло) негативните ефекти от ниската представителност и на практика насилственото покачване на праговете върху заетостта са видими в данните и могат да се проследят в годините;

• Силна зависимост на нискоквалифицираните – данните са категорични, че като дял на осигуряващите се на МОД и отношение на среден осигурителен доход към МОД, нискоквалифицираните работници категорично са най-повлияни от системата на МОД и  съответно поемат в най-голяма степен негативните ефекти.

Всичко, казано дотук, е до голяма степен христоматийно за структурните проблеми пред страната. Води се политика, която я няма никъде другаде и очевидно има негативни ефекти върху заетостта, дори социалната и солидарна Европа ни казва, че нещо бъркаме, но родната администрация си държи на своето. За администрацията и функционерите не е важно дали дадена политика влияе на заетостта, а дали тя им носи власт – суетата да „договаряш” или „определяш” осигурителни прагове в отделните сектори, тоест да влияеш върху заплатите в икономиката, може да засенчи всяка здрава логика.

Институт за пазарна икономика (ИПИ), www.ime.bg