Лиричната Далмация

Ще си призная, че много се чудих как да озаглавя този си пътепис. Замислих се с какво ли свързват хората Далмация, тази част от Хърватска, която живописно се е разположила по Адриатика и в днешно време успешно се конкурира по блясък и атрактивност с гръцките Циклади или Ривиерата във Франция.

Между другото, почувствах и малко гордост, че Балканите са вече такава лъскава дестинация с техните средиземноморски чарове. Вярно, можем и да завиждаме, като истински балканци. Особено на хърватите. Не стига че ни задминаха на завоя за еврото и Шенген, ами сега и крайбрежието им изглежда толкова Инстаграмско и аристократично. Но аз избрах да изпитам друга емоция – полуостровен патриотизъм. Все пак, не толкова отдавна в исторически план тези курортни места в глобалното съзнание се възприемаха като място на война, омраза, мизерия и разруха заради войните, предизвикани от разпада на Югославия.

А днес? Днес, дори простор от пране с гащи и чаршафи, живописно висящ над тясна уличка в средновековния град Трогир, който е под защитата на ЮНЕСКО като обект на световното културно наследство, може да предизвика туристите да спират почти на опашки и да снимат идиличната сценка. И аз бях там, и аз снимах. И се замислих дали някога моето пране би достигнало такива висоти да бъде обект на фотографско вдъхновение и да прави по-чудновато пътешествието на тълпи туристи от цял свят. Най-вероятно не, въздъхнах натежало, снимах простора и продължих нататък с разходката си, за да дам възможност и на тези, идващи след мен, да се насладят на прясно изпраните чаршафи.

На такива простори ще се натъкнете навярно навсякъде из далматинските градове, даже теоритизирах, че местни общински управи дават някакви субсидии, за да поддържат една такава старовремска живописност във времена на такъв избор от сушилни.

Снимка Авторът

Далматинската ривиера си има добре описани и фотографирани бижута, дали ще идете в Задар, Сплит, Шибеник, Трогир, Примоштен, Дубровник или островните Хвар, Корчула, и т.н. реално няма значение. Най-добре всичките, ако имате време. И ако може - на борда на някой яхтен тур, да кажем. Но освен да ги гледаме само като Адриатически курорти, пръкнали се за фон на нашите снимки за социалните медии, по-готини ще бъдем, ако имаме и малко перспектива.

Едно време, през Средновековието, почти всеки от тези градове е бил малка суверенна държава, развиваща собствена икономика, базирана на посредничество в търговията между Унгария и балканските славяни (никои от които не разбирали много от мореплаване) и Венеция. Цяло чудо е, че са оцелели, просперирали и развивали, въпреки малките си размери и липса на ресурси. Най-вече са разчитали на силата на дипломацията, търговския си нюх и плащането на данъци на по-силните кралства наоколо.

По-късно всичките (без Дубровник) стават колонии на по-могъщата търговска република – Венеция, но пък това ги и спасява от завладяване от Османската империя и така са на практика от малкото места на Балканите, избегнали тази участ. Тази специфична история обуславя и аристократичния им и европейски облик, който обаче си има и неподражаем и специфичен далматински привкус, благодарение на сиво-бялата архитектура, дължаща цвета си на местния строителен материал – плътен варовиков камък, образуван от милионите години наслагване на органични материали като миди. Славата му е достигнала толкова далече, че колоните на Белия Дом, резиденцията на американския президент, също са направени от далматински варовик.

В днешно време не знам дали е останало нещо от този суверенен дух на предците. Търговска инициатива със сигурност има – по тесните улички зад всеки ъгъл наднича я магазинче за сувенири, сладкарница, ресторант, я хотел, но това си е стандартно меню във всеки курортен град. Дотолкова, че чак са започнали някак всички тези старинни градчета да приличат не толкова на себе си, а на някаква версия, генерирана от изкуствен интелект, на който е била зададена задачата да нарисува средиземноморски курорт.

Предизвикателството пред нас е да се опитаме да разчоплим и да надникнем под този лъскав пласт и да усетим малко от местната култура. Най-добрите начини може би са някои от местните фестивали, които пазят традициите. Тези събития са на различни места и различни дати, така че човек трябва да се информира предварително кога ще се случат, или пък просто да има късмета да бъде там, когато някое от тях се състои.

Например, в сферата на местните кулинарни традиции има няколко фестивала, които бихме могли да опишем като леко шантави, и сякаш не са тук на Балканите, а на някое много по-екзотично място.

Един от тях се казва Пухияда и се провежда в село Дол на остров Хвар. Звучи някак готино и детско, нали? Поне докато разберете, че ‚пух‘ е хърватската дума за сънливец, или както е по-известен по народному – съсел. Това е вид гризач, подобен на катерица, който обаче спи през зимата, активен е нощем и често влиза и тършува в селските къщи, като гризе всичко - от гипсокартон до кабели. Оказва се, че в Далмация е и традиционен деликатес. Даже традицията да се хапват съсели датира до древноримски времена и оцелял в Адриатика като средство за набавяне на протеин в периоди на голям глад.

Аз нямах късмета да пробвам съсел, но ако се случите на острова през месец август, посетете Пухияда и после ще имате незабравима история за разказване пред приятелите, когато обсъждате кой е ял най-странното нещо на света.

Друг кулинарен фестивал, който празнува специфичното гастрономическо наследство на Далмация, е Биклияда. Той се провежда в град Вргорац в чест на една виолетова на цвят напитка - бикла. На какво се дължи този привлекателен цвят ли питате? На това, че се смесват младо вино и козе мляко...Лудо, нали? Мляко и вино, що за чудатост? Не мога и да се сетя за друг пример от света, където някой е решил да смеси тези две течности. Но там, в Далмация, навремето са имали бикла за чудесен елексир, нещо, което подсилва родилки или болни хора.

Ако не сте така приключенски настроени в кулинарната част, обаче, какво ви остава? Ами, пайове и торти. Кой не ги обича?. В Сплит, например, докато се разхождате из пластовете на времето в огромния дворец на Диоклециан, превърнал се послед в сърцето на стария град, можете да си замезвате от местната гордост – сопарник – тънък пай, пълен с листа от манголд, малко познат в България, но много уважаван зеленчук в Средиземноморието. Ако ви остане място, можете и да се почерпите и с парче Сплитска кремова торта или пък направена от рожков, вместо от шоколад. И не забравяйте да вдигнете поглед нагоре, все някъде ще се грее на Адриатическото слънце нечий простор с изпрани гащи.

Текстът е част от бр. 116 на сп. „Икономика“. Публикува се в Economic.bg по силата на партньорско споразумение между двете медии. Темите и мненията са изцяло отговорност на списанието и не отговарят непременно на редакционната политика на Economic.bg.