Пенсионната система остава в криза
Дори създаването на един милион нови работни места няма да бъде достатъчен за покриването на всички разходи на НОИ
~ 3 мин.
Явор Алексиев Предвид разходно-покривния характер на българската пенсионна система и демографските проблеми, пред които е изправена страната, управляващите трябва да лягат и стават с информационните бюлетини на НОИ. Прегледът на състоянието на системата на държавното обществено осигуряване (ДОО) през 2013 г. и на пенсионната система в частност показват няколко, меко казано, притеснителни тенденции:
1. През 2013 г. разходите за пенсии достигат 9,92% от БВП (при 9,30% през 2012 г.), което е най-високият дял за периода 2003-2013 г.
2. Приходите от осигуровки са достатъчни за покриването на едва 47% от общите разходите на държавното обществено осигуряване (при 45,8% през 2012 г.). Въпреки лекото подобрение, повече от половината от разходите на системата се покриват с трансфер от държавата – под формата на участието на държавата като трети осигурител и с директен трансфер от републиканския бюджет (т.е. от други приходоизточници). „Временното замразяване” на започнатата от миналото правителство, макар и плаха, пенсионна реформа за вдигане на изискванията за стаж и възраст, крие риск от заличаването на дори този минимален напредък през 2014 г.
3. През 2013 г. трансферите от централния бюджет (под формата на субсидии и вноски) към системата на държавното обществено осигуряване, възлизат на 4,7 млрд. лв. Това е равносилно на 6,02% от БВП на страната за 2013 г., което е вторият най-висок дял след регистрираните 6,85% през 2010 г. Този дефицит в системата на ДОО също така далеч превишава недостига в общия консолидиран бюджет на държавата, но почти не привлича обществено внимание.
Огромната част от проблемите с финансирането на системата на ДОО са следствие от забавянето на пенсионната реформа. Действително, само през 2013 г. разходите за пенсии скачат с над 500 млн. лв. На фона на социалното напрежение в страната е видно, че не можем да очакваме подходът на сегашното правителство към разрешаването на проблемите в пенсионната система да бъде смел и далновиден, независимо от спешността на проблема. Все пак е радващ фактът, че социалният министър Хасан Адемов (поне на този етап) изключи като възможност предложеното от синдикатите повишаване на осигурителните вноски с 2 процентни пункта. В сегашните условия, подобен ход първо не би генерирал очакваните (и крайно недостатъчни) 190 млн. лв. приходи и второ би могъл да окаже негативен ефект върху едва понадигналия глава през миналата година пазар на труда. Ниската инвестиционна активност и сравнително слабото покачване на доходите на наетите по трудово и служебно правоотношение през 2013 г. са също аргументи против покачването на осигурителната тежест – риск, който икономиката не може да си позволи.
В същото време от данните на НОИ е видно, че установеният за някои категории труд модел на ранно пенсиониране вече не е „характеристика” на системата, а воденичен камък на врата ѝ. И ако действително дадени видове труд предполагат по-сериозни последици за здравето на работещите, то усилията следва да се насочат в посока подобряване на условията и създаване на системи за последваща преквалификация, които да създадат стимули на работниците от I и II категория труд, които все още могат да работят, да го сторят. Последното нещо, което системата може да си позволи, е да продължи да се политиканства на неин гръб с цел печеленето на одобрението на определени слоеве от обществото.
Най-естественият път към балансирането на финансовите потоци към и от разходно-покривната пенсионна система е през едновременното покачване на заетостта и създаването на стимули за оставането на пазара на труда по-дълго и за плащането на осигурителни вноски. Предвид демографската действителност и масовото укриване на осигуровки в страната, обаче, дори създаването на един милион нови работни места няма да бъде достатъчен за покриването на всички разходи на НОИ. Реформата трябва да е изначална и последователна, и да се насочи към по-голямо обвързване на платените осигуровки с получаваните пенсии. Това най-лесно може да се случи посредством плавен преход от разходно-покривната система към лични пенсионни сметки, в които работещите да внасят своите вноски и във всеки един момент знаят колко точно са техните пенсионни спестявания. Въпросът е дали имаме (или някога ще имаме) държавници, които могат да поемат отговорност за подобен процес, пък било то с цената на първоначално неодобрение от общество, което са свикнали да приспиват с обещания и държавни трансфери.
