Социалните помощи никога не са били двигател на растежа

Като не ти минават номерата вкъщи, защото всички те познават, ходиш да си показваш мурафетите навън. Не, това не е народна мъдрост, но се налага като прийом на управляващите в България, които изпитват неудържима логорея, когато са извън страната, но пред местните медии, бизнес и общество са стряскащо лаконични. В последния такъв „моноспектакъл” играе вицепремиерът Даниела Бобева, която на конференция във Виена обяснява как правителството е доказало, че със социални разходи може да се стимулира потреблението и да се постигне икономически растеж.

През първите три четвърти на 2013 г. приносът на потреблението към реалния ръст на БВП е по-малко от 1%, докато този на износа е над 3,7%. Всъщност в периода 1999-2012 г. в осем години крайното потребление е допринесло повече за икономическия растеж, отколкото износът на стоки и  услуги, но това е малко вероятно резултат от държавна политика, както ще стане ясно по-надолу. Ако към сметката се добави и бруто капиталообразуването, то само в пет години от целия период потреблението има водеща роля над износа и инвестициите. Трябва да се има предвид обаче, че през 1999-2000 г. има спад на износа, а делът на инвестициите е около 6 пъти по-малък в сравнение с потреблението в страната. Това се променя в следващите години, докато през 2008 г. делът на инвестициите е около 2,6 пъти по-малък от потреблението. През 2012 г. делът им е вече 4 пъти по-малък от потреблението.

Тенденцията при износа показва, че той намалява като дял от потреблението в периода 1999-2005 г., но след това се увеличава и през 2012 г. представлява над ¾ от него. С други думи през 2012 г. инвестициите и износа съставят по-голяма част от БВП на страната в сравнение с крайното потребление. Същото се отнася и за 2011 г.

Към всичко това трябва да се прибави и намаляващият дял на номиналните социални разходи на правителството. Те се увеличават от 11,2% от БВП през 1999 г. до 14,5% през 2003 г. Т.е. през 2001 и 2003 г., когато потреблението допринася повече за икономическия растеж в сравнение с износа, наистина може да има положителен ефект от тях. В периода до 2008 г. обаче те постепенно намаляват до 12,8%, което означава, че чисто икономически фактори (като висока заетост и по-високи доходи), а не политически, са подпомогнали ръста на потреблението.

В периода на възстановяване 2010-2011 г. приносът на износа към ръста на БВП е над 4 пъти по-висок в сравнение с този на потреблението. В същия период номиналните социални разходи представляват около 15% от БВП, което е сериозен ръст в сравнение с 2008 година. През 2012 г. износът бележи реален спад поради обективни причини (като рецесията в ЕС). Т.е. ако нещо е помогнало на икономиката да се възстанови след спада от 2009 г., това е износът, а не потреблението.

В периода от началото на кризата до 2011 г. инвестициите бяха по-скоро тежест за икономическия растеж, тъй като реално се свиваха на годишна база, но през 2012 г. бележат плах растеж, който трябва да се насърчава с осигуряване на стабилна инвестиционна среда.

Според вицепремиера няма как със свиване на разходи да се води борба с бедността. В периода 2000-2012 г. в България никога не е имало свиване на социални разходи, а след кризата от 2009 г. няма и как да има, тъй като те са немалка част от т.нар. автоматични стабилизатори на бюджета. Разходите за безработица и социалните помощи, както и всички останали услуги, свързани с тях, нарастват по време и след икономически кризи поради загуба на работни места и доходи.

В същото време не трябва да се забравя, че обемът на разходите не е единственото нещо, което определя ефекта от водената политика. Важно е и колко са ефективни. Има достатъчно примери за неефективност, които се простират от корупция та чак до недомислие. Един пример за корупция са „златните” храни за бедни по програма „Благотворителност” на Европейския съюз. Ако процедурата по избор на доставчика и контролът върху изпълнението на поръчката бяха по-ефективни, повече хора можеха да се възползват от благотворително предоставените средства или същият брой хора можеха да получат повече/по-качествени храни.

Друг пример е пакетирането на храните по същата програма. Те са в пакети от по 50 кг., пренасянето на които е предизвикателство дори за млади хора, а Българският червен кръст, който раздава храните, няма възможност да посети всички домове. Резултатът – десетки тонове храни не са потърсени, а хората, за които са предназначени, са останали без тази социална помощ.

Както става ясно от развитието на икономиката в периода след 1999 г. социалните разходи не могат да бъдат двигател на икономическия растеж. Те могат да са единствено заместващ доход (например след пенсиониране) или временна помощ за хора, загубили работа си или такива с ниски доходи. Резултатът от социалните политики не може да се измерва с размера на плащанията, а с ефективността им – какви услуги и продукти са предоставени, колко хора са достигнати, има ли подобрение в стандарта на живот на получаващите ги. Защото ако броят на нуждаещите се от социални помощи не намалява през годините, а стандарта на живот, включително на пенсионерите, не се подобрява, значи управляващите просто създават население, зависещо от нея, но не и условия, в които да живеят по-добре.

Институт за пазарна икономика: ime.bg/