Над 1 млн. българи не искат да работят или учат – какво да правим?

Сред по-интересните новини от седмицата беше изнесената от Агенция по заетостта нова оценка на общия брой на неактивните в трудоспособна възраст – над 1 милион души. Въпреки че пълен анализ на неактивността и характеристиките ѝ на АЗ все още не е достъпен, можем да маркираме няколко насоки  за реформи, които биха могли да помогнат с активирането на тази голяма група, която изглежда все по-важна на фона на ниската безработица и все по-трудното намиране на кадри.

Данните на НСИ позволяват относително детайлен поглед към хората извън работната сила. Сред тях – общо 1,05 милиона души на възраст между 15 и 64 години  – повече от половината са със средно образование, а от тях – 200 хиляди души имат професионално, което означава, че разполагат поне с необходимата база и достатъчна грамотност, за да бъдат обучени на релевантни на нуждите на пазара на труда умения. При други почти 450 хиляди души обаче образованието е основно и по-ниско, което означава, че активирането им предполага и елемент на дообразоване. Прави впечатление сериозният превес на жените – 594 хиляди души, което отразява ролята им в семейството, отглеждането на деца и домакинския труд. От гледна точка на урбанизацията големият брой неактивни – 713 хиляди – са в градовете, където са струпани почти всички нови и свободни работни места.

Лошата новина е, че сред тези над 1 милион души, 928 хиляди не желаят да работят. Основната причина за това е участието в някаква форма на образование, като в тази категория са 423 хиляди души. Доколкото тези понастоящем неактивни в близко бъдеще ще навлязат на пазара на труда, при това с висше или поне средно образование, специални мерки и подходи към тях надали са необходими. Заболяване или нетрудоспособност възпират 140 хиляди души, като това е групата, за която българският пазар на труда остава изключително трудно достъпен. Семейният труд и личните причини възпират 235 хиляди души, очаквано над 2/3 от тях са жени.

Така описаните характеристики ясно демонстрират, че единен подход към неактивните е невъзможен, както и че при част от тях активирането изглежда почти невъзможно – такива са, да речем, жените-домакини във високодоходните домакинства. Това обаче не означава, че няма мерки, които биха могли поне в известна степен да намалят неактивността и да насочат допълнителен човешки ресурс към пазара на труда. На първо място, неактивните трябва да бъдат намерени и идентифицирани, и в тази посока е предложеният от Агенция по заетостта регистър на неактивните, който да съдържа техните характеристики, особености и индивидуални потребности.

Намирането включва активен подход – докато безработните се насочват сами към бюрата по труда, неактивните се нуждаят от побутване към допълнителна квалификация или пък търсене на работа. Това ще отнеме допълнително усилие както от страна на работодателите, които не успяват да намерят търсените работници, така и от държавата – за медиатори, информационни кампании, обучения. По тази причина е редно да се помисли както за прехвърляне на фокуса на активните политики на пазара на труда от създаване на субсидирана заетост към кариерно ориентиране и обучения, така и за поощрения за работодатели, склонни да обучават работници и неактивни.

От ключово значение е повишаването на гъвкавостта на пазара на труда – како видяхме, немалка част от неактивните са домакини и хора с увреждания. Тези групи могат да се възползват най-пълноценно от създаването на повече възможности за почасова работа и работа от разстояние, която да им позволи да съчетават заетост с останалите си житейски роли. България засега остава на дъното на ЕС по застъпването на тези модели на работа. Работата на по-малко часове би могла да доведе до активиране и на част от студентите и учениците, които формират почти половината неактивни днес. Като окуражителна промяна можем да приемаме увеличението на броя на разрешенията за наемане на лица до 18-годишна възраст, издадени от Главна инспекция по труда през последните години.

Не по-малка важност има регионалният подход към активирането – профилът на неактивните различните части на страната се различава, а е възможно и желаната от тях заетост да може да бъде намерена другаде. Не можем да не споменем и провалената интеграция на ромите, които съставляват немалка част от неактивните, а са изправени пред едни от най-сериозните пречки пред намирането на работа в светлата икономика.

Накрая, не е невъзможно част от днешните неактивни да се насочат към пазара на труда без външна помощ. Това би бил логичен резултат от ръста на заплатите и подобряването на стандарта на живот на работещите, в хода на сближаването със средноевропейското ниво икономическо развитие. Създаването на повече добре платени работни места е сред факторите, които могат „от само себе си“ да генерира и повече предлагане на труд, за който все още не е достигната „правилната“ цена.