Политиката на френските бунтове

Пазете се от тези, които предлагат просто обяснение на бунтовете, които избухнаха в мултикултурните предградия на големите градове във Франция. В по-голямата си част това не са политически бунтове, въпреки че са повлияни до голяма степен, и ще доведат до кардинално разделение на политиката в страната, пише в свой анализ Politico.

Това не са религиозни бунтове. Въпреки че много от младите бунтовници вероятно чувстват своята мюсюлманска идентичност обсадена, те са водени по-скоро от гняв, а не от религията си. Това е въстание, а не интифада.

Накратко – това не са истински расови бунтове. Мнозинството от милионите трудолюбиви жители на расово смесените предградия, които заобикалят френските градове, не са част от тези бунтове. По-скоро те са основните жертви на унищожаването на коли, автобуси, трамваи, училища, библиотеки, магазини и социални центрове.

Всичко започна, след като 17-годишно момче беше застреляно от пътен полицай в Нантер, на запад от Париж, миналия вторник. Родители и други възрастни сега започват (със закъснение) да се опитват да овладеят тази експлозия от насилие от страна на млади мъже и момчета.

Бунтовете са в известен смисъл антифренски. Но те също са отчасти мимически френски. До голяма степен това, което се случва в последните пет дни, се доближава значително до протестите на „Жълтите жилетки“ от 2018 – 2019 г., в които се включиха предимно бели мъже и жени.

Бунтовете със сигурност са срещу полицията и властта.

Младите мъже от африкански и северноафрикански произход е много по-вероятно да бъдат спрени за проверка от френската полиция, отколкото младите бели мъже. Седемнадесет души, предимно от африкански или северноафрикански произход, бяха застреляни през последните 18 месеца, след като отказаха да се подчинят на полицейските заповеди да спрат колите си.

Последната голяма експлозия в предградията продължи три седмици през октомври – ноември 2005 г. Сегашният бунт показва признаци на отслабване след шест дни, но пък за сметка на това премина нови граници. Бунтовете от 2005 г. бяха ограничени до самите предградия. Имаше атаки срещу сгради и обществен транспорт, но имаше малко пряка конфронтация с полицията. Грабежи почти нямаше.

По време на сегашните бунтове обаче нещата ескалираха. Полицията е била атакувана с фойерверки, коктейли Молотов и пушки. Разграбени са магазини и търговски центрове. Безредиците пробиха невидимата бариера между вътрешните предградия и проспериращите френски градове, въпреки че заплахата от атака срещу Шан-з-Елизе в Париж в събота вечер не доведе до нищо.

Опортюнистичните грабежи изглежда са дело най-вече на много младите. По-целенасоченото насилие, включително нападение от запалена кола срещу дома на кмет в южните предградия на Париж в събота вечер, са по-организирани и по-политически.

Има убедителни доклади за участието на ултралявото, предимно бяло движение Черен блок, което се опита да установи връзки с младежите от предградията през последните години.

Но това остава до голяма степен въстание без цели. Писък на ярост, анархично отхвърляне дори на местните форми на управление. Голям акт на гангстерска война, състезание по перформативна деструкция между недоволни млади мъже в предградията и градовете в цяла Франция.

Другата голяма и заплашителна разлика с 2005 г. е националният политически фон. Преди осемнадесет години Франция беше страна, доминирана от традиционните дясноцентристки и лявоцентристки партии. Нямаше видни политици, които да насърчават бунтовете. Малцина се опитаха да извлекат печалба от тях, като намекнаха, че Франция е изправена пред расова или религиозна гражданска война.

Сега френската политика е разделена на три посоки – между радикална левица, объркания, реформаторски център на президента Еманюел Макрон и твърда и крайна десница, която мисли в изрично расови термини.

Твърдолевият лидер Жан-Люк Меланшон и някои от най-близките му съюзници вбесиха дори други леви политици, като отказаха да осъдят бунтовете, дори грабежите.

Не призовавам за спокойствие, призовавам за справедливост“, каза Меланшон.

Междувременно мощна, но разделена крайна десница притиска Макрон да действа твърдо и с насилие срещу бунтовниците. Тийнейджърите по улиците са почти всички французи, а не имигранти и въпреки това съперникът на Марин Льо Пен – Ерик Земмур – цитиран в редакционните статии в обикновено по-внимателния дясноцентристки Le Figaro – говори за „война“ с „чужди анклави сред нас“.

Този подстрекаващ език не е нов. Льо Пен, Земмур и други обикновено отказват да признаят, че в многорасовите предградия живеят милиони трудолюбиви хора – предимно родени във Франция, без които проспериращите градове не биха могли да оцелеят.

Те също така отказват да признаят съществените доказателства за бруталност и расова дискриминация от страна на френската полиция в тяхната призната неблагодарна работа в загражденията.

Момчето, застреляно в Нантер, все още не е било родено по време на бунтовете през 2005 г. Ново поколение млади хора израснаха през последните 18 години с подозрение или вяра, че голяма част от останалата част от Франция никога няма да ги приеме за французи.

Много от тези французи ще погледнат събитията от последната седмица и техните предразсъдъци и страхове ще се потвърдят или задълбочат.

Бунтовете ще отшумят с времето. Над 4 милиарда евро вече са похарчени за подобряване на живота в предградията през последните две десетилетия. Несъмнено ще се намерят още, за да се промени посоката на мислене след последните дни.

По-трудно е да се види какво може да обърне спиралата на подозрението, неразбирането, отхвърлянето и страха.