Поредното опасно заиграване с „абсолютната давност“

През изминалата седмица депутатите в народното събрание с мнозинство на първо четене приеха предложение за въвеждане на абсолютна давност в Закона за задълженията и договорите. Вносителите предлагат десетгодишна погасителна давност по отношение на всички вземания срещу физически лица, независимо от прекъсванията й. Няма да се спирам на сравнителен анализ на давността в европейските държави, защото подобни съображения в мотивите на вносителите липсват като задълбочен анализ, но ще отбележа, че там където има общ давностен срок от 20 и 30 години ( Нидерландия, Люксембург, Австрия, Португалия), има и предвиждане на изключения (в Нидерландия в специален закон може да бъде предвиждана и друга по-дълга давност). 

Според вносителите бързо и ефективно решение за справяне с фигурата на „вечния длъжник“ е въвеждането на абсолютната давност. За голяма част от недобросъвестните длъжници и тези, които са изпаднали в трайна невъзможност да изплащат своите дългове, подобна идея за отписване на всички дългове след определен период безспорно буди симпатия и надежда за по-лесно измъкване от капана на свръхзадлъжнялостта. Особено ако не се предвиди тя да действа само за новите случаи. 

Съществува и другата гледна точка обаче – на добросъвестните длъжници (тези които ползват кредитиране, за да развиват бизнес, за да подпомагат семейни нужди и които не отричат, че след като имат поет дълг, трябва да го върнат),  на бизнеса, на кредиторите, на голяма част от научните среди, които през годините са се обявявали против политическото заиграване с надеждите на хората и предложението за десетгодишна давност. Тази идея вероятно звучи стряскащо и за хора извън бизнеса – такива, които чинно са си плащали 8 години дълг, а други са се укривали. 

Тъй като емоционалните и политически аргументи за абсолютна давност са ясни – опрощаване на всички дългове, без значение последиците, то тук накратко синтезирам кои са аргументите против абсолютната давност, изразявани през годините от различни страни в спора?

На първо място и при предишни внасяния и сега, задълбочен прочит на законопроекта и мотивите към него показват, че този текст въобще не е задълбочен – а напротив, без сериозен анализ и оценка на въздействието, предимно с политически мотиви и категории. Това винаги е сигнална лампа за истинските намерения на вносителите – дали се търси справедливост за длъжника или просто е дошъл момент за спасяване на отрицателния имидж на партията и парламента. Ако е първото – следват няколко въпроса – защо не се предприемат комплексни мерки като процедура по граждански фалит например – каквато в действителност е европейската и световна практика, а се търси „бързо“ решение. Ако е второто – избирателите не се ли измориха вече от този номер – през няколко години да се обещава нещо, което винаги на първо четене се приема шумно, а на второ се отхвърля тихо и с недомлъвки. Или пък ако се приеме нещо в полза на един субект, то винаги е във вреда на друг. 

Отделно, юристите през годините са посочвали като правно неиздържан способ да се прави сравнение и аналог между десетгодишната давност по ДОПК и евентуален модел за същата давност по Закона за задълженията и договорите. Известно е, че спрямо държавата давностният срок започва да тече от момента, в който вземането може да започне да се изпълнява. Същото не важи за частните субекти обаче – тук има съдебна фаза, фаза на принудително изпълнение, а често преди тях има и предшестващ период. И къде е проблемът – моментът, от който тече давността. Ако е моментът на падежа  не малка част недобросъвестни длъжници ще започнат умишлено да се укриват и да предприемат действия, с които да лишат кредитора от вземането. Затруднени ще бъдат дори и добросъвестните кредитори, които са предприели активни действия по установяване и събиране на вземане, но поради продължителен съдебен процес (Инспекторатът към ВСС се натъква на дела, които се проточват по над 10 години) и изтичане на десет години ще изгубят цялото си или част от вземането, включително ще претърпи вреди и от разходите, които са направени до момента.  Също така  държавата и общините имат далеч по-големи възможности от частните кредитори за събиране на публичните вземания, а въвеждането на абсолютна давност за недържавните вземания е недопустима намеса на държавата в стопанската дейност и облигационните отношения на гражданите и юридическите лица.

Друг аргумент против е, че този подход да се стимулират всички – и добросъвестни и недобросъвестни длъжници, като не се въвежда механизъм за отсяването им, е неправилен. Категорично приемането на абсолютна давност ще създаде предпоставки за несправедливо третиране и ще увреди предимно бизнеса, а недобросъвестните длъжници ще се увеличат. Затова и е редно със законопроекта да има подробна предварителна и последваща оценка на въздействие – очаква ли се длъжниците да започнат да поемат задължения, без да имат намерения да ги изпълнят изцяло, като прехвърлят имущество и затрудняват събирането на вземания, протакат съдебните и изпълнителните дела. Колко ще се натовари съдебната система – защото всички ще започват директно да водят дела, вместо да се опитват да постигнат споразумения или извънсъдебни спогодби и събиране, за да не изтече срока. Какви ще са загубите в търговския оборот и как ще бъдат компенсирани те. 

За да се постигнат заявените цели – глътка въздух за длъжниците и край на вечния длъжник, много по-подходящо е да се приеме процедура за личен фалит или защита на физическите лица при свръхзадълженост. Интересното е, че вносители на идеята за давността, са внасяли и идеята за личен фалит и това противоречие само по себе си е смущаващо, защото двете концепции са два различни пътя и донякъде се изключват взаимно. А когато тази идея е била отхвърляна – е имало аргументи, че няма регистри и затова е трудно да се въведе процедура, тоест безпомощността на държавата се оправдава с нежеланието да се решат проблеми и обратно. 

Разбира се и един самостоятелен закон за фалита на физическите лица не е панацея предвид лошото икономическо и социално състояние, ако той е плод на политическа амбиция, а не на експертен дебат.  Но ако се предвидят детайли и гаранции за защита от свръхзадълженост, действително ще се постигне баланс и облекчения в отношенията кредитор-длъжник. Основа на такъв закон трябва да бъдат няколко принципа: да са ясни субектите, които имат право да инициират производството (длъжникът, синдикът, кредиторът/ите); задълженията, които са изключени от обхвата на производството за обявяване на физическо лице във фалит; предпоставките за откриване на производството (например съставяне на погасителен план за изплащане на задълженията); компетентния съд, пред който се развива производството; сроковете за постановяване на актовете по производството; срока, за който се обявява, че лицето е във фалит; срока, в който да се съблюдава добросъвестността на длъжника преди производството да приключи с окончателен съдебен акт за освобождаване от задължение. 

Проблем в сектор дългове в България има отдавна – от една страна той е продукт на недоброто икономическо състояние, за което няма как да обвиним автоматично бизнеса, а по-скоро трябва да имаме очаквания към държавата да създаде рамка и среда за развитие и справедливост, а от друга се дължи на популизма, който наблюдаваме при писането на закони. Винаги търсенето на политически дивиденти измества махалото в някоя крайна посока и никога не носи баланс. В конкретния случай, за абсолютната давност, текстовете са неиздържани и със сигурност ще насърчат недобросъвестно поведение сред длъжниците, а това ще рефлектира и в поведението на кредиторите. Не е ясно как със закон, който освобождава всички от дългове без условия, ще се насърчи края на „вечния длъжник“ без да се отприщи хаос, напрежение и отрицателни последствия за бизнеса. Или ако на вносителите е ясно, поне да посочат какви ще са реципрочните действия.