Противоконституционно ли е обратното действие на абсолютната давност?

След приемането на абсолютната давност от десет години и придаването й на обратно действие, възникват няколко съществени въпроса, а Висшият адвокатски съвет сезира Конституционния съд и той ще трябва да отговори на най-важния от тях - дали част от приетите правила не противоречат на основния закон.

Първият въпрос е - защо Висшият адвокатски съвет сезира Конституционния съд и имаше ли основания за допускане на дело по същество? Не трябваше ли адвокатите да са доволни от „защитата на длъжника“ с тези нови правила и да не се грижат толкова много за правата на кредиторите?

Конституционният съд образува дело №1/2021 г. на 29.01.2021 г., а с определение от 16.02.2021 г. допусна за разглеждане искането на Висшия адвокатски съвет за обявяване на противоконституционност на § 2 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за задълженията и договорите (ДВ, бр. 102 от 1 декември 2020 г.), който урежда от кога започва да тече абсолютната давност и с който на давността се придава обратна сила. Висшият адвокатски съвет има правомощия да сезира Конституционния съд с искане за установяване на противоконституционност на закон, с който се нарушават права и свободи на гражданите. В случая оспорената разпоредба безспорно засяга правото на собственост, гарантирано от чл. 17 от Конституцията и по подаденото искане предстои произнасяне по същество.

Висшият адвокатски съвет не оспорва абсолютната давност, въведена с новия чл. 112 от Закона за задълженията и договорите, след изтичането на чийто срок от 10 години се погасяват вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването й, освен когато задължението е отсрочено или разсрочено. Оспорено е само  действието във времето, действието спрямо заварени правоотношения.

Висшият адвокатски съвет в случая не защитава кредиторите, а по-скоро защитава основни принципи в правото, които се отнасят както до кредитора, така и до длъжника. И когато някой дава оценка чий интерес е по-важен – този на кредитора или този на длъжника, трябва обективно първо да се замисли, че кредиторите не винаги са банки или други финансови институции, а кредитори можем да сме и самите ние по отношения с други физически или юридически лица и че всеки длъжник днес утре може да е в качеството на кредитор и да му се налага да си събере вземания, които някой умишлено не му връща, но да няма законов механизъм затова.

Какво гласи текстът, чиято отмяна се иска?

С § 2 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за задълженията и договорите (ДВ, бр. 102 от 1 декември 2020 г.)  се предвижда, че  „за заварените случаи давността по чл. 112 започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. При висящо изпълнително производство давността започва да тече от първото действие по изпълнението, а когато такова не е образувано – от деня на влизането в сила на акта, с който е признато вземането.“

Текстът определя от кой момент започва да тече давността.

Основният въпрос - противоконституционно ли е обратното действие на абсолютната давност, приета от 44-то Народно събрание? Той има различни аспекти и само един отговор, а основанията за противоконституционност, които и различните експерти посочват са най-често следните:

1. Давността е период от време, след изтичането на който кредиторът губи правото си да поиска принудително осъществяване на вземането си спрямо длъжника. И въпреки че законодателят предвиди правилата на чл. 115 и чл. 118 от ЗЗД да се прилагат и за абсолютната давност, съответно хипотезите, в които тя не тече и че ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла, оспорваният текст урежда обратно действие на института на новата абсолютна давност и мигновена давност, защото се погасяват вземания, изискуеми към минал момент. И въпреки че с абсолютната давност не се погасява самото вземане и народните представители приеха да действат правилата на чл. 118 ЗЗД, то с погасяването на правото на съдебна защита за кредитора, се постига и ефектът на погасяване на вземането. И то веднага и за отношения, които са били регламентирани по друг начин, преди приемане на промените  в закона.   

Обнародваният законов текст създава противоречие и неравенство - абсолютна давност, която погасява правото на защита, но за която важат правилата на чл. 118. Не е забранено да се платят доброволно вземания, погасени с десетгодишен давностен период, но това е оставено изцяло на преценката на длъжника.

А и вече е посочвано като публично укоримо поведение кредитор да търси правата си, преди изтичане на давността или да търси доброволно плащане, въпреки ликвидирането на възможността за принудително изпълнение, вкл. да  се изпращат писма за извънсъдебни споразумения. Дори ако остава година или две до изтичане на срока, се внушава, че кредиторът няма право да търси правата си и непременно трябва да позволи на длъжника да се възползва от давността, което е изцяло погрешна и нямаща нищо общо с правовия ред позиция. Защото стимулира недобросъвестните длъжници да се укриват и да изчакват срокът да изтече.

2. На следващо място оспорената от Висшия адвокатски съвет разпоредба влиза директно в противоречие с чл. 4 от Конституцията, защото с нея се ограничават и дори отнемат права, които към момента на приемането й, са вече придобити. Това нарушава именно принципа на правовата държава, изискващ и съблюдаващ зачитане на придобитите права като пряка гаранция за сигурност и предвидимост. Има трайна практика на Конституционния съд, според която е неправомерно да се засягат придобити права с обратна сила (Решение № 8 на Конституционния съд от 1999 г. по к.д. № 4 от 1999 г.; Решение №7 от 2001 г. по конституционно дело №1 от 2001 г.; Решение № 12 от 11 ноември 2010 г. по к.д. № 15 от 2010 г.;).

Дори тогава, когато е допустимо да се приеме, че  материална гражданска норма може да е с обратна сила, изрично трябва да се следи, да не се прилага спрямо основни конституционни права и да не се ограничават те, каквото основно право безспорно е правото на собственост. И въпреки че още преди приемането на текста имаше отправени критични становища в тази посока, те не бяха взети под внимание.

Също така трябва да се отбележи, че в приетият и обнародван, но оспорен текст е налице противоречие и възможност за различно тълкуване, тъй като е известно, че в практиката и доктрината има противоречиви виждания относно това кое представлява първото действие по изпълнението, а оттам и от кой момент започва да тече давностният срок. И тези противоречия бяха посочени още преди приемането на закона, но законодателно решение така и не беше дадено, а напротив – нормата беше оставена в обсъждания объркан вид. Така с оспорения параграф не е спазено изискването за правна сигурност и непротиворечиви законови разпоредби, а с обратното действие се накърнява правото на ефективно събиране на вземания, които ще бъдат погасени от абсолютната давност с обратна сила.

Силно впечатление прави, че законодателят дори не се е опитал да уреди отношенията, които ще произтекат от обратната сила на закона, а именно загубването на вземания на частни субекти.

3. На трето място процесната разпоредба въвежда три режима на третиране на давността по чл.112, в зависимост от момента, от който вземането е станало изискуемо, с което заварените кредитори са в различно правно положение спрямо етапа на изпълнение на вземането. Съвсем в правилната посока е виждането на Висшия адвокатски съвет, че разпоредбата в този вид, ще има за последица поставяне в неравностойно положение на различни кредитори съобразно съответната фаза на процеса по установяване и събиране на вземането.  Едни кредитори ще имат например 4 години, за да съберат вземанията си, други ако са образували изпълнителни дела непосредствено преди влизане в сила на закона ще имат възможност да се възползват дори от 10 годишен срок, а трети ще се окажат с мигновено погасени вземания и няма да имат право на никаква съдебна защита. Това неравноправно третиране на кредиторите е противоречие с чл. 6, ал. 2 от Конституцията.

4. Може би най-сериозният проблем на оспорения параграф, с който се придава обратно действие на приетата абсолютна давност е противоречието с чл. 17, ал. 1 от Конституцията, защото с него се нарушава правото на собственост, каквито безспорно са вземанията. Практиката на Конституционния съд в тази връзка е безкомпромисна (Решение №17 от 1999 г. по конституционно дело №14 от 1999 г.; Решение № 7 от 2001 г. по конституционно дело № 1 от 2001 г; Решение №12 от 2010 г. по конституционно дело №15 от 2010 г.). С приетото правило за обратно действие, народните представители не се съобразяват с  ясно установено конституционно задължение – да не се засягат вече придобити права на гражданите. Трябва да се държи сметка, че с изтичането на уредения срок в Закона за задълженията и договорите, се създава ситуация, в която вземането се погасява директно, защото няма абсолютно никаква друга възможност за плащане, освен доброволното плащане, което е изцяло в полето на длъжника. Всъщност в законопроекта от самото начало до приемането му липсваше подробна оценка на въздействието и анализ именно на тези последици – как ще се промени поведението на длъжниците и кредиторите след приемането на текста.

Противоречие има и с чл. 17, ал. 5 от основния закон, защото абсолютната давност с обратно действие е отнемане на частни вземания от кредиторите им със закон. За нивото на законодателния процес и дебат въобще свидетелстваха и неуместните аналогии в мотивите на законопроекта с данъчното законодателство и по-специално десетгодишната давност по ДОПК.

5. Не на последно място съществува и противоречие с правото на защита, което няма как да не бъде отразено. Оспорвана разпоредба противоречи на чл. 56 от Конституцията. С прилагането на абсолютната давност с обратна сила и чрез засягането на заварени отношения, законодателят по същество отказва дължимата по Конституция защита на кредиторите, поставяйки ги в невъзможност да възстановят свои вземания, които мигновено стават неизискуеми по съдебен ред с изтичането на срок, който е започнал да тече преди приемането на закона. По този начин не е било възможно те да съобразят поведението си с бъдещата разпоредба и с евентуалното нейно действие назад във времето.

А идеята за абсолютна давност противоречи ли на Конституцията?

Доколкото искането на Висшия адвокатски съвет не съдържа в себе си въпроса дали въобще абсолютната давност не противоречи на Конституцията, тук само ще отбележа, че има колеги и представители на науката, които изтъкват съображения и в тази посока и имат своите аргументи затова. Впечатление прави, че в правното становище на проф. Огнян Герджиков, депозирано до Конституционния съд по делото,  има сериозна критика не само по обратното действие, а и към новата давност въобще.

Разбира се, Конституционният съд е този, който ще реши дали обратното действие на абсолютната давност е противоконституционно, защото нарушава редица конституционни принципи.

Моето лично мнение е, че обратното действие на приетата абсолютна давност противоречи на Конституцията поради изтъкнатите съображения и не само. С цялостния подход по приемане на текста само се потвърждава една неправилна и все по-натрапваща се практика за писане и приемане на закони на парче с оглед неясни цели и нужди, но много далеч от стандартите за нормотворчество - Конституцията се погазва всекидневно заради политическа целесъобразност. Законодателят сякаш съвсем умишлено приема подобни закони или с идеята, че никой няма да сезира Конституционният съд, или че ако бъде сезиран и отмени оспорваната разпоредба ще е минало толкова време, че гражданите ще са забравили за закона, а ако не са то поне виновният ще е друг  - Конституционният съд, който брани Конституцията от посегателства, а не народните представители, които не спазват изискванията на основния закон, на Закона за нормативните актове и не се вслушват в експертната критика преди и по време на приемане на даден закон. По този начин народните представители често опорочават и добри идеи, като тази да се внесе баланс в отношенията кредитор-длъжник и да се даде глътка въздух на добросъвестните длъжници било то чрез процедура по личен фалит или абсолютна давност.

За автора

Марин Киров е практикуващ юрист от 2010 г. Привличан е като консултант към 43-то Народно събрание в Комисията по въпросите на децата, младежта и спорта и Временна комисия по промяна в Конституцията. Участва в Съвета по съдебна реформа през 2015/2016 г. за изработването на промените в Закона за съдебната власт и др. Работи в неправителствения сектор, ръководи консултантско дружество.