Русия напредва в Близкия Изток, Западът – на Балканите
Обтягането на отношенията между Запада и Турция достига критична точка
~ 6 мин.
Водещата сила в света, САЩ е „на две скорости“. Вътрешното положение на американския президент вече е достатъчно стабилизирано. Но САЩ още не излъчва ясни послания за своите собствени цели и интереси. От една страна, признанието на ЦРУ за руска намеса в изборите подкопава позициите на Тръмп. От друга, Камарата на представителите одобри данъчната реформа на президента и акциите на новия екип в Белия дом са повишени. Засега Тръмп се стреми да балансира чрез странната формула „вярвам и на ЦРУ, и на Путин“. Това е записано в кратката версия на редовния геополитически анализ на института „Иван Хаджийски“.
Обтягането на отношенията между Запада (НАТО, САЩ, ЕС) и Турция достига до критична точка. По-вероятно е да се направи крачка към нормализация, защото по-нататъшно изостряне ще навреди и на двете страни. В този контекст се вписва благоприятно и гъвкавата позиция на българския премиер.
Несъмнено е, че в контекста на противопоставянето между САЩ и КНДР ролята на Китай като регионален фактор чувствително нараства. За разлика от пролетта, когато рязко изразеният американски натиск срещу Пхенян накара Пекин да отстъпи и да втвърди чувствително тона към своя опасен съсед, сега американците се стремят да намерят съгласие и да убедят китайците в своите действия. За САЩ едва ли има нещо по-изгодно от това да извадят корейските кестени от огъня – с китайски ръце. И категорично няма нищо по-рисково от това да се предприемат драстични действия срещу КНДР без съгласие на Китай.
Близкият Изток пред нова перспектива?
В Близкия изток, с очертания, макар и незавършен разгром на Ислямска държава, събитията преминават в нова фаза. Поствоенна.
Очертават се два центъра за влияние и решения: Астана/Сочи (разбирателството между Русия, Турция и Иран, без участието на САЩ) и Женева (без участието на Иран и Турция). Предстои да се види до каква степен двата центъра ще бъдат конкурентни и до каква – взаимодействащи.
Към днешна дата изглежда, че координираното взаимодействие Русия-Иран-Турция ще има определена устойчивост във времето. Турция и Иран са регионални конкуренти, воювали са още по времето на Сюлейман Великолепни. Разделени са от традиционната сунитско/шиитска бразда. Сега обаче ги сближават немаловажни фактори. Преди всичко надигащият се Кюрдистан. Обща е и подкрепата за Катар, която изразява и отношение към третия кандидат за регионален лидер – Саудитска Арабия.
Иран е в траен конфликт с Израел и САЩ. Отношенията на Турция със Запада са изостриха едновременно по няколко линии: Турция-Германия, Турция-САЩ и Турция-НАТО (след случката в Норвегия). Призивът на съветник на Ердоган – Турция да напусне НАТО – добави фрапиращ щрих към настъпващото охлаждане.
С други думи, очертава се вариант, при който може да се редуцира участието на САЩ в Близкия Изток. Макар да не е реалистично предположението, че световният лидер може да бъде изцяло изключен.
Става явно, че страните в Близкия Изток гледат все повече и към Москва. Кризата в Ливан, започнала в резултат от оставката на Харири като премиер, доведе до посещение на външния министър на Ливан в Москва. Събитията в Ливан излагат на показ и ограниченията пред руската политика. Налице е тежък конфликт между Саудитска Арабия и Израел, от една страна, и Иран, от друга. Избухването на война между тях има потенциала да постави на изпитание цялата внимателно градена руска близкоизточна конфигурация. Ставащото в Ливан сочи, че бъдещото регионално напрежение може да се генерира не толкова от новата руска роля, колкото от засилващото се иранско влияние.
В Саудитска Арабия династичен преврат изглежда бележи началото на преход от ретроградна монархия към просветен абсолютизъм. Разместването на пластовете във властови план е дълбоко. Принцът разполага и със собствена програма за управление: нормализация на исляма, модернизация на бита, приватизация, намаляване на зависимостта от петрола.
Европа на изчакване
Процесите на промяна в ЕС са временно „блокирани“ от липса на яснота в политическата криза в Германия. Единствено по отношение на Брекзит може да се очаква съществено развитие преди края на годината. Всички основни играчи запазват силите и предложенията си за периода след развързване на германския възел.
Две показателни събития се случиха в европейската „безтегловност“, предизвикана от политическата криза в Германия: 23 държави-членки на ЕС подписаха в Брюксел документ за иницииране на Обща европейска отбрана (който предстои да бъде разгледан от Европейския съвет); на среща в Гьотеборг бе обявен Европейски стълб на социалните права.
Всичко това може да се разчита като знак, че ЕС приема Брекзит и Тръмп за реалност и постепенно се ориентира към една пост-американска ера в сигурността, а заедно с това си дава сметка, че европейските кризи и възходът на популизма се дължат на цялостното занемаряване на социалното измерение на Съюза.
Балканската игра - смяна на вектора
На Балканите има нова ситуация, която е резултат на приемането на Черна гора в НАТО и укрепването на Заев в Македония след спечелването на местните избори. И двата фактора са безспорен успех за балканската политика на ЕС и САЩ.
Пред нас вече се е очертала една нова Македония, лишена от ключовите параметри на независимото си четвъртвековно развитие – лоялност към Сърбия, враждебност към България, поглед, насочен назад в историята, силов подход във вътрешната политика, олигархична задкулисност. Повратът в отношенията на България и Македония придобива осезаеми перспективи.
Нова е и политиката на Запада към Сърбия. От нея официално вече се иска да се самоопредели – с Русия ли е, или със Запада. Основен източник на напрежение в региона ще е именно изборът, пред който е поставена Сърбия.
Като част от „сръбския въпрос“ може да се включи и случващото се в Босна и Херцеговина, чиято съставна част Република Сръбска се изявява като най-голям противник на западните цели в региона.
Може да се каже, че балканската политическа география претърпява промени. Векторът на политическа инициативност се измества от обичайните си координати Белград-Скопие-Атина (север-юг) към София-Скопие-Тирана (запад-изток).
ДПС – печелившо и с ГЕРБ, и с БСП
Поведението на ДПС изглежда противоречиво. От една страна, ръководството начело с Мустафа Карадайъ засилва огъня срещу правителството. От друга, по широк спектър от икономически теми, включително въпроса с КТБ, се създава впечатлението, че ДПС желае да постига резултати именно при това правителство и това мнозинство.
Доган предприема по-решително опозиционно поведение, за да запази ДПС като партия, а не просто като „обръч от фирми“. И заедно с това Доган сякаш не може да отиде „докрай“ срещу Борисов – заради ролята на Борисов в постепенното отстраняване на Местан от активната политика. Ето защо, „раздвоеното“ поведение на ДПС има шанс да продължи, без непременно да е индикатор за разгарящ се вътрешен конфликт в средите на ДПС.
Като че ли се потвърждава хипотезата, че ГЕРБ толкова агресивно говори и напада БСП не за да смаже левицата, а за да неутрализира възможно възраждане на десницата. Колкото и необичайно да звучи, именно десен конкурент „в тила“ винаги най-голямата опасност за мястото и ролята на ГЕРБ в българската политика.
„Старите десни“ през месеца демонстрираха активност. Вярно е, че тя не изглежда особено сериозна. Подценяването обаче е прибързано. Ако избегнат традиционните си вътрешни дрязги, ДСБ и „Да, България“ имат достатъчно потенциален електорат, за да атакуват дори и евентуално влизане в парламента. А РОД представлява прагматична платформа за коалиции по места, която черпи от налично разбирателство и от наличието на кметове от старата десница, които явно не са склонни изцяло да преминат в лагера на ГЕРБ. Опитът за движение нагоре през местното самоуправление не е обречен поначало.
На партия ГЕРБ й се налага да се справя и с фокусираното за пръв път отчетливо недоволство срещу столичния кмет Йорданка Фандъкова. Дълги години тя беше „усмихнатото лице“ на управлението на ГЕРБ. Многобройните проблеми на столицата обаче все по-често рефлектират в акции, които пряко я уличават.
Както и преди, вицепремиерът Валери Симеонов остава ахилесовата пета на управлението. Симеонов продължава да официализира разделителни линии вътре в кабинета и дори при самите Патриоти. От ГЕРБ несъмнено осъзнават правотата в думите на лидера на „Атака“ Волен Сидеров, че в момента няма кой да свали това правителство, ако то не се свали само.
Българският политически елит се прощава с илюзиите за вътрешно спокойно и безветрено европредседателство. БСП обаче рискува за втори път след предизборната кампания да позволи да бъде третирана като „антиевропейска“ партия. Втората опасност за партията е да не се разпилее по твърде много теми. На този фон обаче партията изглежда доста по-консолидирана и мобилизирана - вътрешнопартийната опозиция не е отстранена, нито разубедена във вижданията си, но очевидно е осъзнала собствената си слабост на този етап и едва ли могат да се очакват от решителни ходове през следващите месеци.
Обтягането на отношенията между Запада (НАТО, САЩ, ЕС) и Турция достига до критична точка. По-вероятно е да се направи крачка към нормализация, защото по-нататъшно изостряне ще навреди и на двете страни. В този контекст се вписва благоприятно и гъвкавата позиция на българския премиер.
Несъмнено е, че в контекста на противопоставянето между САЩ и КНДР ролята на Китай като регионален фактор чувствително нараства. За разлика от пролетта, когато рязко изразеният американски натиск срещу Пхенян накара Пекин да отстъпи и да втвърди чувствително тона към своя опасен съсед, сега американците се стремят да намерят съгласие и да убедят китайците в своите действия. За САЩ едва ли има нещо по-изгодно от това да извадят корейските кестени от огъня – с китайски ръце. И категорично няма нищо по-рисково от това да се предприемат драстични действия срещу КНДР без съгласие на Китай.
Близкият Изток пред нова перспектива?
В Близкия изток, с очертания, макар и незавършен разгром на Ислямска държава, събитията преминават в нова фаза. Поствоенна.
Очертават се два центъра за влияние и решения: Астана/Сочи (разбирателството между Русия, Турция и Иран, без участието на САЩ) и Женева (без участието на Иран и Турция). Предстои да се види до каква степен двата центъра ще бъдат конкурентни и до каква – взаимодействащи.
Към днешна дата изглежда, че координираното взаимодействие Русия-Иран-Турция ще има определена устойчивост във времето. Турция и Иран са регионални конкуренти, воювали са още по времето на Сюлейман Великолепни. Разделени са от традиционната сунитско/шиитска бразда. Сега обаче ги сближават немаловажни фактори. Преди всичко надигащият се Кюрдистан. Обща е и подкрепата за Катар, която изразява и отношение към третия кандидат за регионален лидер – Саудитска Арабия.
Иран е в траен конфликт с Израел и САЩ. Отношенията на Турция със Запада са изостриха едновременно по няколко линии: Турция-Германия, Турция-САЩ и Турция-НАТО (след случката в Норвегия). Призивът на съветник на Ердоган – Турция да напусне НАТО – добави фрапиращ щрих към настъпващото охлаждане.
С други думи, очертава се вариант, при който може да се редуцира участието на САЩ в Близкия Изток. Макар да не е реалистично предположението, че световният лидер може да бъде изцяло изключен.
Става явно, че страните в Близкия Изток гледат все повече и към Москва. Кризата в Ливан, започнала в резултат от оставката на Харири като премиер, доведе до посещение на външния министър на Ливан в Москва. Събитията в Ливан излагат на показ и ограниченията пред руската политика. Налице е тежък конфликт между Саудитска Арабия и Израел, от една страна, и Иран, от друга. Избухването на война между тях има потенциала да постави на изпитание цялата внимателно градена руска близкоизточна конфигурация. Ставащото в Ливан сочи, че бъдещото регионално напрежение може да се генерира не толкова от новата руска роля, колкото от засилващото се иранско влияние.
В Саудитска Арабия династичен преврат изглежда бележи началото на преход от ретроградна монархия към просветен абсолютизъм. Разместването на пластовете във властови план е дълбоко. Принцът разполага и със собствена програма за управление: нормализация на исляма, модернизация на бита, приватизация, намаляване на зависимостта от петрола.
Европа на изчакване
Процесите на промяна в ЕС са временно „блокирани“ от липса на яснота в политическата криза в Германия. Единствено по отношение на Брекзит може да се очаква съществено развитие преди края на годината. Всички основни играчи запазват силите и предложенията си за периода след развързване на германския възел.
Две показателни събития се случиха в европейската „безтегловност“, предизвикана от политическата криза в Германия: 23 държави-членки на ЕС подписаха в Брюксел документ за иницииране на Обща европейска отбрана (който предстои да бъде разгледан от Европейския съвет); на среща в Гьотеборг бе обявен Европейски стълб на социалните права.
Всичко това може да се разчита като знак, че ЕС приема Брекзит и Тръмп за реалност и постепенно се ориентира към една пост-американска ера в сигурността, а заедно с това си дава сметка, че европейските кризи и възходът на популизма се дължат на цялостното занемаряване на социалното измерение на Съюза.
Балканската игра - смяна на вектора
На Балканите има нова ситуация, която е резултат на приемането на Черна гора в НАТО и укрепването на Заев в Македония след спечелването на местните избори. И двата фактора са безспорен успех за балканската политика на ЕС и САЩ.
Пред нас вече се е очертала една нова Македония, лишена от ключовите параметри на независимото си четвъртвековно развитие – лоялност към Сърбия, враждебност към България, поглед, насочен назад в историята, силов подход във вътрешната политика, олигархична задкулисност. Повратът в отношенията на България и Македония придобива осезаеми перспективи.
Нова е и политиката на Запада към Сърбия. От нея официално вече се иска да се самоопредели – с Русия ли е, или със Запада. Основен източник на напрежение в региона ще е именно изборът, пред който е поставена Сърбия.
Като част от „сръбския въпрос“ може да се включи и случващото се в Босна и Херцеговина, чиято съставна част Република Сръбска се изявява като най-голям противник на западните цели в региона.
Може да се каже, че балканската политическа география претърпява промени. Векторът на политическа инициативност се измества от обичайните си координати Белград-Скопие-Атина (север-юг) към София-Скопие-Тирана (запад-изток).
ДПС – печелившо и с ГЕРБ, и с БСП
Поведението на ДПС изглежда противоречиво. От една страна, ръководството начело с Мустафа Карадайъ засилва огъня срещу правителството. От друга, по широк спектър от икономически теми, включително въпроса с КТБ, се създава впечатлението, че ДПС желае да постига резултати именно при това правителство и това мнозинство.
Доган предприема по-решително опозиционно поведение, за да запази ДПС като партия, а не просто като „обръч от фирми“. И заедно с това Доган сякаш не може да отиде „докрай“ срещу Борисов – заради ролята на Борисов в постепенното отстраняване на Местан от активната политика. Ето защо, „раздвоеното“ поведение на ДПС има шанс да продължи, без непременно да е индикатор за разгарящ се вътрешен конфликт в средите на ДПС.
Като че ли се потвърждава хипотезата, че ГЕРБ толкова агресивно говори и напада БСП не за да смаже левицата, а за да неутрализира възможно възраждане на десницата. Колкото и необичайно да звучи, именно десен конкурент „в тила“ винаги най-голямата опасност за мястото и ролята на ГЕРБ в българската политика.
„Старите десни“ през месеца демонстрираха активност. Вярно е, че тя не изглежда особено сериозна. Подценяването обаче е прибързано. Ако избегнат традиционните си вътрешни дрязги, ДСБ и „Да, България“ имат достатъчно потенциален електорат, за да атакуват дори и евентуално влизане в парламента. А РОД представлява прагматична платформа за коалиции по места, която черпи от налично разбирателство и от наличието на кметове от старата десница, които явно не са склонни изцяло да преминат в лагера на ГЕРБ. Опитът за движение нагоре през местното самоуправление не е обречен поначало.
На партия ГЕРБ й се налага да се справя и с фокусираното за пръв път отчетливо недоволство срещу столичния кмет Йорданка Фандъкова. Дълги години тя беше „усмихнатото лице“ на управлението на ГЕРБ. Многобройните проблеми на столицата обаче все по-често рефлектират в акции, които пряко я уличават.
Както и преди, вицепремиерът Валери Симеонов остава ахилесовата пета на управлението. Симеонов продължава да официализира разделителни линии вътре в кабинета и дори при самите Патриоти. От ГЕРБ несъмнено осъзнават правотата в думите на лидера на „Атака“ Волен Сидеров, че в момента няма кой да свали това правителство, ако то не се свали само.
Българският политически елит се прощава с илюзиите за вътрешно спокойно и безветрено европредседателство. БСП обаче рискува за втори път след предизборната кампания да позволи да бъде третирана като „антиевропейска“ партия. Втората опасност за партията е да не се разпилее по твърде много теми. На този фон обаче партията изглежда доста по-консолидирана и мобилизирана - вътрешнопартийната опозиция не е отстранена, нито разубедена във вижданията си, но очевидно е осъзнала собствената си слабост на този етап и едва ли могат да се очакват от решителни ходове през следващите месеци.
