Трите племена на остеритета

Никоя политика не е толкова саморазрушителна във време на рецесия, колкото преследването на бюджетен излишък с цел ограничаване на държавния дълг, накратко – остеритет (строги ограничения). И тъй като светът приближава десетата годишнина от разпадането на Лемън Брадърс е уместно да се запитаме защо остеритетът се оказа толкова популярен сред западния политически елит след имплозията на финансовия сектор през 2008 г.

Икономическия казус срещу строгите ограничения е точен и ясен: по дефиниция икономическият спад предполага свиване на разходите в частния сектор. Правителство, което намалява публичните разходи в отговор на намаляващите данъчни приходи, непреднамерено потиска националния доход (който представлява сбор от частните и публичните разходи) и, неминуемо, собствените си приходи. По този начин то подкопава първоначалната цел за намаляване на дефицита.

Ясно е, че трябва да съществува друга неикономическа обосновка за подкрепата на строгите ограничения. Всъщност онези, които застават зад тях, се разделят на три доста разнородни племена, като всяко ги подкрепя по свои собствени причини.

Първото и най-добре познато „остеритетно“ племе е мотивирано от тенденцията да се гледа на държавата като на нищо по-различно от бизнес или домакинство, което трябва да затегне колана в лоши времена. Като пренебрегват решаващата взаимовръзка между разходите на правителството и (данъчните) доходи (от които бизнесът и домакинствата са блажено свободни), те правят погрешен интелектуален скок от частната пестеливост към публичните строги ограничения. Разбира се това не е случайна грешка, тя е силно мотивирана от идеологически ангажимент към малките по състав правителства, което от своя страна замаскира по-зловещ класов интерес за преразпределяне на рисковете и загубите към бедните.

Второто, по-малко познато остеритетно племе, може да бъде открито сред европейските социалдемократи. Нека разгледаме един показателен пример, когато при избухването на кризата през 2008 г., немското министерство на финансите бе в ръцете на Пеер Щайнбрюк, водещ член на Социалдемократическата партия. Почти веднага Щайнбрюк предписа доза строги ограничения като най-благоприятен отговор на Германия на Световната икономическа криза.

Освен това Щайнбрюк подкрепи промяна в конституцията, която щеше да попречи на всички бъдещи немски правителства да се отклоняват от ограниченията, без значение от сериозността на икономическия спад. Защо, може да попита някой, един социалдемократ превръща саморазрушителния остеритет в конституционен указ по време на най-тежката криза на капитализма от десетилетия?

Щайнбрюк даде отговора си в Бундестага през март 2009 г. „Това е демокрацията, глупаци!“ би било подходящо обобщение на изсмукания от пръстите му аргумент. На фона на отслабваща банкова система и огромна рецесия, той бе на мнение, че фискалните дефицити не предоставят на избраните политици „място за маневриране“ и ограбват електората от смислени възможности за избор.

Въпреки че Щайнбек не го изрече директно, подтекстът на посланието му бе ясен: дори и строгите ограничения да закриват работни места и да вредят на обикновените хора, те са необходими, за да се запази възможността за демократични ходове. Странно защо не се е досетил, че поне по време на икономически спад, демократичните възможности се обезпечават най-добре без затягане на фискалната политика, само чрез увеличаване на данъците на богатите и социални облаги за бедните.

Третото остеритетно племе е американско и е може би най-интригуващото от трите. Докато британските татчеристи и немските социалдемократи прилагат строгите ограничения като недобре обмислен опит да се справят с правителствения бюджетен дефицит, американските републиканци нито реално се интересуват от ограничаването на федералния правителствен бюджетен дефицит, нито вярват, че ще успеят да го направят. След като спечелиха изборите чрез прокламирането на ненавистта си към голямото по състав правителство и се кълняха, че ще „намалят размера му“, те продължиха да увеличават федералния бюджетен дефицит като въведоха  големи данъчни облекчения за богатите си донори. Въпреки че изглеждат напълно освободени от фобията от дефицити на останалите две племена, целта им – „да уморят звяра от глад“ (системата за социално подпомагане на САЩ) – е изключително остеритетна.

В този смисъл Доналд Тръмп е републиканец в благоприятна позиция. Подпомогнат от прекомерната сила на долара да привлича хора, готови да изкупуват правителствения дълг на САЩ, той се чувства уверен, че колкото повече увеличава федералния бюджетен дефицит (чрез данъчни подаръци на сподвижниците си), толкова по-силен ще бъде политическият натиск върху Конгреса за намаляване на социалните и здравните осигуровки и други облаги. Обичайното обосноваване на остеритета (фискална справедливост и ограничаване на публичния дълг) е отхвърлено, за да се постигне по-голямата му политическа цел за спиране подпомагането на, докато доходите се преразпределят към малкия брой избрани.

Междувременно, независимо от целите на политиците и техните идеологически димни завеси, капитализмът се развива. По-голямата част от икономическите решения отдавна са престанали да се обосновават от пазарните сили и вече се вземат в рамките на строго йерархичен, макар и доста свободен, хиперкартел на глобалните корпорации. Лидерите му посочват цените, определят количествата, управляват очакванията, произвеждат желания и заговорничат с политици, за да оформят псевдопазари, които субсидират услугите им. Първата жертва бе целта на ерата на „Новата сделка“ за нулева безработица, която бе надлежно заменена от мания за растеж.

По-късно, през 90-те години на миналия век, когато хиперкартелът стана финансова институция (превръщайки дружества като General Motors в големи спекулативни финансови корпорации, които между другото произвеждаха и по някоя кола), целта на растежа на БВП бе заменена с „финансова устойчивост“ за малкото и постоянно строги икономии за многото. Този съвсем нов свят естествено се превърна в благоприятна среда за трите остеритетни племена, всяко едно от които добави своя специален принос към идеологическото господство на величието на строгите ограничения.

Така разпространението на строгите ограничения отразява всеобхватната динамика, която под прикритието на капитализма на свободния пазар създава основана на картел, йерархична, финансова глобална икономическа система. Тя преобладава на Запад, защото е отстоявана от трите мощни политически племена. Враговете на голямото по състав правителство (които виждат остеритета като златна възможност да го намалят) се обединяват с европейските социалдемократи (които мечтаят за повече възможности за спечелване на властта) и намаляващите данъци републиканци (решени да унищожат веднъж завинаги Новата сделка на САЩ).

Резултатът е не само излишни трудности за огромната част от човечеството. Той също така говори за глобален омагьосан кръг от задълбочаващо се неравенство и хронична нестабилност.

Янис Варуфакис е бивш финансов министър на Гърция и професор по икономика в Атинския университет

Авторско право: Project Syndicate, 2018.