В „чакалнята“ сме, но няма държавен план за еврозоната
Присъединяването към ERM-2 е добра новина, но безкрайно закъсняла
В края на миналата седмица българската национална валута беше включена в механизма на обменни курсове, познат с английската абревиатура ERM II.
Събитието има положителен характер, тъй като отразява отдавна чакана стъпка в посока икономическа интеграция на България в рамките на Европейския съюз. Отдавна чакана, защото още с първата Конвергентна програма, която беше изпратена в първите дни на 2007 г., беше направено заявление за възможно най-бързо започване на това участие, съответно присъединяване към Еврозоната.
По стечение на обстоятелствата координирах работата по същата тази програма като началник на отдел в Агенцията за икономически анализи и прогнози. Същата тази програма (за пръв и последен засега път) беше дадена за пример от Съвета на финансовите министри на ЕС. Малко по-късно, на моя служебен компютър беше написана първата чернова на първото писмо за намерения за участие на лева в ERM II. Пиша това, не за да се хваля, тъй като свършената работа беше резултат от усилията на целия екип на АИАП, както и колеги от БНБ и МФ.
Не работя в държавната администрация от точно десет години (нямам и желание да го правя отново). Наблягам на последното – десет години. През този период държавата не успя да свърши няколкото малки стъпки, които бяха необходими, за да започне участието в механизма. Например, години наред липсваше воля да се отстранят пречки за независимостта на централната банка и години наред не стигнаха, за да се изчисти институционалната рамка за противодействието на схемите за пране на пари. Последното между другото продължава да бъде проблем, който не е отстранен и на който изрично се обръща внимание в докладите за конвергенция на европейските институции.
Да се върна на основното – българският лев е в ERM II и това е положителен факт. Но нека не забравяме, че допускането на националната ни валута беше преди всичко политическо решение. На България бяха наложени практически унизителни и неравностойни условия, за да бъде допусната – в частност участие в Банковия съюз. Това в никакъв случай не е израз на признание и доверие за нейните постижения. Ситуацията по-скоро напомня на такава със студент, който десет години се е явявал на изпити и накрая му е писана тройка по милост, с уговорката да учи, защото иначе на следващия изпит ще бъде скъсан.
България няма план какво ще прави, за да влезе в еврозоната. Липсва елементарен набор от идеи за стъпките, които ще доведат до това членство. Вероятно има надежди пак за някое „тарикатско“ решение, което ще ни „промуши“ между правилата. Не трябва да има илюзии – мястото на България е в еврозоната. Договорът за присъединяване, който сме подписали, ни задължава да се присъединим. Но аз лично не желая нито недостойно, нито ненавременно, нито незаслужено присъединяване. Не желая присъединяване под нови условия, които не са налагани на други държави. Желая най-накрая държавата да работи за постигането на оня стандарт на икономика и общество, при който партньорите ни от ЕС няма да имат търпение да ни приемат в клуба на богатите. Който и да е на власт, да му мисли. Историята и фактите не прощават никому.
*Авторът е преподавател в катедра "Статистика и иконометрия" в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Текстът е от личния блог на автора, заглавието е на редакцията.