Петър Ганев Преди малко повече от година ИПИ представи своя поглед върху стратегията „Европа 2020” и съответната Национална програма за реформи, като един от основните фокуси беше поставен върху бедността. Още тогава показахме, че бедността в България е неправилно дефинирана и съответно грешно измерена. Извеждането на преден план на т. нар. „относителна бедност” води до тежки изкривявания във възприятията за бедността, като тогава дадохме следния пример: Великобритания е три пъти по-богата от България (по паритет на покупателна способност на човек от населението), но по отношение на относителната бедност разликата е от порядъка на няколко процентни пункта. Нивата на относителна бедност в Испания и Италия пък направо са сходни с нашите, въпреки очевидните разлики в доходи и стандарт на живот. Сега ще продължим този аргумент, но вече няма да търсим международното сравнение, а ще разгледаме относителната бедност в регионите на страната.
Тук трябва да поясним, че под бедност се разбира т. нар. „лица, живеещи в риск от бедност” – показател на родната и европейската статистика. Този показател въвежда нещо като линия на бедността (risk‐of‐poverty threshold), но тази линия на бедността се различава чувствително от класическото разбиране за подобен показател. Под линия на бедността обикновено се разбира някакъв абсолютен показател – ниво на доход нужен, за да се посрещнат някакви основни нужди или да се осигури адекватен стандарт на живот. Подобни абсолютни линии на бедността са например широко познатите 1 или 2 долара на ден, използвани за измерване на крайната бедност по света.
Въпросната линия на бедността обаче е относителна величина – 60% от т. нар. медианен еквивалентен разполагаем доход[1]. Това означава, че не се мери бедността като възможност за посрещане на основните нужди (абсолютна), а бедността съотнесена към равнището на доходите в една страна или регион (относителна). Както е посочено от Евростат, „този индикатор не мери богатство или бедност, а ниски доходи в сравнение с останалите в страната (региона). Това не предполага задължително нисък стандарт на живот”.
Регионалните сравнения дават много ясна представа за проблемите при този индикатор. Относителната бедност в Кърджали например е два пъти по-ниска спрямо тази в Стара Загора[2]. Това наблюдение се подкрепя и от други показатели за неравенство – разликата в доходите на богатите и бедните[3] домакинства в Кърджали е 4 пъти (едно от най-ниските за страната), докато разликата в Стара Загора достига почти 7 пъти (едно от най-високите за страната). Несъответствието тук е, че хората в Стара Загора обективно са много по-богати от тези в Кърджали – брутният вътрешен продукт на човек от населението е почти двойно по-голям, а изследването на доходите също показва големи разлики. Причината за това разминаване е съвсем проста – медианният еквивалентен разполагаем доход в Стара Загора е с около 40% по-висок спрямо този в Кърджали. Казано по друг начин, доходите на средната класа в Стара Загора са с 40% по-високи спрямо тези на средната класа в Кърджали.
Всичко това показва, че на първо място винаги трябва да се поставя обективната (абсолютната) бедност и чак след това да се следи неравенството и относителната бедност. Нещо повече, развитието на една по-скоро бедна държава често предизвиква неравенство – когато имаш ниска заетост и ниско квалифициран труд е неизбежно известното разслояване на населението. Но това не е старата история „богатите стават по-богати, бедните стават по-бедни”, а по-скоро развитието на средната класа, която се отдалечава от т. нар. бедни. Точно това показват данните за България в периода 2005 – 2009 година – ръст на доходите на средната класа и леко покачване на относителната бедност (тоест на „неравенствата”). И обратно, когато кризата удари по заетостта и съответно доходите на средната класа, относителната бедност тръгна надолу.
Накратко, предизвикателствата пред богатството в страната са неговото нарастване, а не неговото разпределение. Точно както предизвикателствата пред бедността са в нейните обективни проявления, а не съпоставянето спрямо другите и неравенството. Богатите области в страната пък показват, че през заетостта и средната класа може да се постигне и така желаното равенство – доходите на средната класа в София например са далеч над средните нива за страната, но в същото време нивата на относителна бедност и неравенство са относителни ниски.
[1] Важно е да определим и понятието „медианен” доход. Това не е класическият усреднен доход в една страна, а представлява ниво на доход, което разделя домакинствата на две – половината са над това ниво, другата половина са под чертата. С други думи, тук крайностите не влияят толкова силно. Дори и най‐богатите в страната да умножат доходите си по 100, това пак няма да промени медианния доход. Този доход се променя основно с движението на средната класа. Когато доходите на средната класа се покачват, медианният доход се покачва и съответно линията на бедността се покачва.
[2] Този тип данни по области традиционно се бавят и съответно регионалните сравнения се отнасят до 2009-2010 г. Така или иначе, тази статия не търси толкова актуалност, колкото представя принципен аргумент за проблемите при дефинирането и измерването на бедността в страната.
[3] В случая става дума за отношението между доходите на най-богатите и най-бедните 20% от домакинствата.
