Несъвършенствата на социалния пакет

При встъпването в длъжност на временното правителство представителите му обявиха, че един от основите приоритети за двата месеца на управление ще бъде социалната политика. И наистина, две седмици по-късно, правителството представи първата голяма мярка в областта - отпускане на близо 41 млн. лева в полза на „уязвими социални групи".

Основният източник на средства за реализиране на пакета е съкращаване на разходите за издръжка на министерствата - оттук ще дойдат 21 милиона, а останалите са прехвърлени от разходите за ново строителство на автомагистрали. Тук изскачат два въпроса - на първо място, защо все още има свободни средства, които могат да бъдат „орязани" от издръжката на администрацията в условия на криза и след многократни оптимизации на тези разходи, при все че последният кабинет се кълнеше, че съкращаване на повече средства от тази област е невъзможно?

По-сериозният проблем обаче е замразяването на планирани инвестиционни разходи. Според обявените разчети на служебното правителство, тези 20 млн. лева инвестиционни разходи така или иначе няма да се усвоят, така че няма пречка да се прехвърлят за подпомагане на „най-уязвимите групи". Въпросът обаче е защо няма да се усвоят и защо се бавят инвестиционни проекти, които биха могли да имат много по-добър социален ефект, тъй като директно създават поръчки и заетост за изпълнителите на тези проекти? Забавянето им директно означава липса на работа за изпълнителите и подизпълнителите на тези проекти, а и най-вероятно - неусвояване на европейски средства (като се има предвид, че големите капиталови проекти на правителството са финансирани основно с такива фондове).

Добрата новина е, че относително малка част от средствата (според плана на правителството, мерките подлежат на обсъждане с бизнеса и професионалните организации) са насочени към директни плащания във вид на социална помощ, а по-голямата част от тях ще бъдат изразходвани за програми за повишаване на заетостта. И докато това определено е плаха стъпка в правилната посока, то следва да се запитаме дали няма далеч по-рационален начин за разпределение на тези средства. Както ИПИ писа в свой анализ преди повече от година, прилаганите към момента програми за повишаване на заетостта водят до доста скромни резултати, които в никакъв случай не са пропорционални на инвестираните в тях средства (така например само за 2011 нетните загуби от тези програми възлизат на 68млн. лева, или 1,5 пъти повече от новия социален пакет). Подходящ момент е да се замислим отново за коренно различна политика към насърчаването на заетостта, насочена не толкова към програми за пряко подпомагане, колкото към адекватно на пазара образование и обучение на младите и неработещите, както и улесняване на условията за откриване на нови работни места, за освобождаване и наемане на работници. От ключово значение е и преосмисляне на политиката по отношение на минималната работна заплата и минималните осигурителни прагове, тъй като те са сред основните пречки пред трайното повишаване на заетостта. Необходима е също така промяна на системата на социални плащания с цел избягване на т.нар. „капан на безработицата"- ситуацията, в която в очите на индивида е за предпочитане да се издържа от социални помощи, отколкото от типа заетост, за която е квалифициран.

Трябва да се има предвид и относително ограничената възможност на пакета реално да повлияе положително на пазара на труда. Отпуснатите средства възлизат на около 1/20 от бюджета на социалните програми на МТСП за 2013г. (41млн. лева в сравнение с общо 967 млн. лева за 2013 г.). По тази причина, въпреки широкото си медийно отразяване и голямата важност, която временното правителство отдава на социалния пакет, той най-вероятно няма да е в състояние да внесе реална промяна в социалната политика, а в най-добрия случай ще закърпи дупките в бюджетите на вече съществуващите програми, които ще продължат да предоставят на обществото още от същите половинчати и ниско ефективни мерки.

Институт за пазарна икономика (ИПИ), www.ime.bg