Общините: Недостатъчно собствени приходи и растящ дълг

През 2007 г. общините в страната получиха правомощия да определят местните данъци в конкретни граници, разписани в Закона за местните данъци и такси. През последните години тези граници бяха разширени и това вече провокира провеждането на данъчна политика и дори конкуренция между общините, но ефектът върху нивото и структурата на приходите не бе голям. Разбира се, кризата също даде своето отражение в местните приходи, което може и да скрива някои от потенциалните положителни развития от данъчната политика на местно ниво. Така или иначе обобщената картина през последните години не се промени много – общините разчитат основно на държавните трансфери, след това на неданъчните си приходи (такси и собственост) и най-накрая на данъчните постъпления.

В общи линии собствените приходи (данъчни, неданъчни и помощи) на общините продължават да бъдат по-малко в сравнение с трансферите от централния бюджет, което означава, че финансовата им самостоятелност все още е едно пожелание. Тази тенденция се запазва въпреки прехвърлянето на патентните данъци към общините (2008 г.) и въвеждането на новия туристически данък (2011 г.) – това са малки стъпки, които имат незначително влияние по отношение на общинските приходи.

Раздвижването през 2011 г. се постига именно благодарение на собствените приходи, докато трансферите остават без промяна. В случая състоянието на държавните финанси и високата зависимост на общинските бюджети от държавните трансфери предопределят това замръзване в приходната част на общините.

Дефицит и общински дълг

В трудните години общините започнаха да трупат и по-сериозни дефицити, като за 2009 и 2010 г. те са над 15% от собствените приходи на общините – общо над 500 млн. лв. дефицит за двете години за всички общини. През последната година дефицитът, трупан от общините, все пак се сви до 60 млн. лв. (2011 г.), като финансирането му е предимно вътрешно, т. е. банково.

По-малките приходи и бюджетните дефицити на общините нормално доведоха и до нарастване на общинският дълг, както и до проблеми с някои общини – включително до запориране на сметки и временно затваряне на общини. В началото на 2009 г. общинският дълг е бил под 500 млн. лв., като преобладаващата част от него е вътрешен дълг. В края на 2011 г. този дълг вече се е удвоил, достигайки 950 млн. лв., като външният дълг вече малко превишава вътрешния.

Важно е да се отбележи, че половината общински дълг се държи от Столична община. Дългът на столицата е изцяло външен, поет с договори за общински заеми и представлява почти целият външен общински дълг в страната. Всички други общини в страната на практика имат вътрешен дълг.

Към момента размерът на общинския дълг е около 60% от т. нар. собствени приходи на общините, което може и да изглежда устойчиво, но два фактора не бива да бъдат пренебрегвани – бързото нарастване на общинския дълг през последните години и неговото разпределение. Обобщеният общински дълг е важен и интересен показател, но реалните проблеми и плащания са разделени в 264 общини. Дългът на столицата е пример точно за това. Не са малко общините, които въобще нямат натрупан дълг и този въпрос просто не стои на дневен ред – към края на 2011 г. 75 общини в страната нямат общински дълг.

Съпоставен спрямо собствените приходи и изравнителната субсидия, общинският дълг в края на 2011 г. е най-голям в общини като Кюстендил, Каварна, Пещера, Хисаря и Симитли. В тези общини дългът превишава собствените приходи и изравнителната субсидия.

Собствени приходи на общините

Прегледът на общинските бюджети показва сериозни различия по отношение на финансовата самостоятелност или зависимостта от държавните трансфери. В София например собствените приходи превишават трансферите, като достигат до 60% от всички приходи в бюджета. Във Варна също са близо до 60%, докато в Пловдив и Бургас са около 50%, т. е. половината приходи са собствени приходи, а другата са трансфери.

В Габрово например собствените приходи са около 35% от всички приходи, като данъчните приходи са едва 10% от бюджета на общината. В по-малки населени места, например в Котел, собствените приходи са едва 15%, като данъчните приходи са с пренебрежимо значение. Картината в повече градове в България наподобява тази в Габрово и Котел. Собствените приходи в областните градове са 30-40%, докато в малките градове се движат в границите на 15-20%.

Интересни са курортните общини по морето и в планините, където делът на собствените приходи е значителен, понякога надвишаващ този в столицата. В Банско например собствените приходи са над 75% от бюджета. Това до голяма степен се обуславя от профила на общинските постъпления, предимно обвързани със стойността на имуществото, тъй като данък сгради и такса смет зависят от количеството на имотите и тяхната стойност. Там, където има строителство и търсене, съответно висока стойност на имотите, приходите за общините са сериозни и се постига по-голяма финансова самостоятелност.  

В общи линии можем да говорим за известна финансова самостоятелност в най-големите градове и в курортните селища – там, където и стойността на имотите е най-голяма. Дори и на тези места, обаче, данъчните приходи са в рамките на 20-30% от бюджета на общината, което говори само по себе си за предизвикателствата пред финансовата самостоятелност на местните власти в страната.

В огромната част от общините, т.е. тези извън най-големите градове и курортните селища, ситуацията е още по-красноречива. Около 1 на всеки 10 лева в бюджета идва от местните данъци. Дори и при по-голям дял на собствените приходи в бюджета, в случай, че те се генерират предимно от такси, трудно можем да говорим за финансова самостоятелност. Местните политики и конкуренцията между общините може да се случи в най-пълна степен, ако разчита на данъчната политика, съответно приходите от данъци.

Към момента собствените приходи на общините нямат много допирни точки с икономическите процеси в съответното населено място – облага се имуществото, докато печалбите и доходите почти не влияят на местните бюджети. На практика идването на голям инвеститор не генерира автоматично ползи за местните бюджети, което отнема и от стимулите на местните власти да работят за по-добра бизнес среда. Именно липсата на стимули за развитие е водещият аргумент за повече правомощия и отговорности на местно ниво.