Господин „5 процента“

През 1955 г. петролен инженер на име Калуст Гулбенкян умира на 86-годишна възраст в Лисабон, Португалия. Всеки негов некролог го споменава с прякора му - "Г-н Пет процента". По скалата от добрите към лошите прякори, колко е добър според вас „Мистър пет процента“ ?? Отговорът, най-логично, е - изключително добър.

Сами разберете защо – това прозвище се появява, след като заради едни 5% Калуст Гулбенкян се нарежда сред най-богатите хора на планетата по онова време, оставяйки след себе си огромна благотворителна фондация и една от най-ценните частни колекции на изкуство в света.

Ето и историята на Калуст Гулбенкян, по-известен на света като „Господин пет процента“:

Да се влюбиш в петрола

Калуст Гулбенкян е роден на 23 март 1869 г. в днешен Истанбул, тогава Константинопол, столица на Османската империя. Баща му е успял да натрупа малко състояние от банкирането и петрола, така че Калуст е отгледан с всички предимства на дете от заможно семейство. Да завърши средно образование е изпратен в частно училище в Марсилия, Франция. След гимназията се записва в престижния Кралски колеж в Лондон, където учи минно дело и инженерство с ясното намерение да се потопи в петролния бизнес възможно най-скоро.

Завършва през 1887 г. на 18-годишна възраст. Когато е на 19 г., баща му го изпраща в Баку, днешен Азербайджан. Половин век преди пристигането на Калуст Руската империя открива огромно количество петрол в Баку. Русия изгражда обширна петролна индустрия там, която превръща страната в модерна глобална империя, като същевременно генерира непостижими преди това частни богатства за хора като братята Нобел (един от които ще стане известен по-късно с изобретяването на динамита и финансирането на Нобеловата награда) и фамилията Ротшилд. Дори бащата на Калуст печели състоянието си от залежите в Баку, макар и не в мащабите на братятя Нобел или Ротшилдови.

Докато живее и работи в Баку, Калуст се влюбва в петролния бизнес. Когато се завръща във Франция няколко години по-късно, той публикува своите преживявания като поредица от статии в списания. През 1891 г. неговите статии и други писания за Баку и петролния бизнес са публикувани като самостоятелна книга.

Месопотамия

Тази книга попаднала на бюрото на един турски султан. Впечатлен и развълнуван да разбере, че авторът е от турски по произход, султанът се обърнал към Калуст, за да види дали той би се заинтересувал да търси петрол от името на правителството. Османският владетел специално имал предвид една пустинна територия под труски контрол по онова време - Месопотамия. Известна също като съвременните Сирия и Ирак.

Учудващо, Калуст дори не било нужно да посещава Месопотамия, за да се убеди, че в региона има нефт. Той събрал десетки изследователски доклади, съставени от предишни оценители, и най-важното, разговарял с железопътни инженери и кондуктори, които прекосявали района от години. Тези железопътни работници разказали истории за нефт, който на практика извира от земята, образувайки малки локви в пустинята.

Прочитайки доклада му, турският султан напълно се убедил в ползите. За съжаление, по-нататъшното проучване е спряно, тъй като Османската империя започва да се разпада и Калуст е принуден да емигрира в Лондон, където през следващите няколко години се занимава с други дейности.

Докато живее в Лондон, на Калуст му е предложен шанс да търси петрол в Персия, днес съвременен Иран. Той отказва, защото смята, че това е твърде рисковано начинание. За голям негово ужас бързо се оказва, че Иран е един от най-големите източници на петрол на планетата. Поучавайки се от грешката си, Калуст си обещава никога повече да не изпуска подобна възможност. Всъщност до края на живота си той държи на бюрото си табелка, на която пише: „Никога не се отказвайте от нефтена концесия“.

Турската петролна компания

През 1907 г., наближаващ 40-те години и все още объркан от пропуснатото си богатство в Персия, Калуст се обръща към двама познати бизнесмени в Лондон относно възможността за създаване на концесия в Месопотамия. Познатите братя Самюел управляват фирма, наречена Shell Transport and Trading Company. Името на компанията им е препратка към баща им Маркъс Самуел, иракски имигрант, който буквално продава миди от количка из лондонските докове.

Тъй като петролът става по-голяма част от транспортния и търговския бизнес на братята, компанията става по-известна като Shell Oil. След като Гулбенкян убеждава братята Самуел да се слеят с компания, наречена Dutch Petroleum Company, той получава 5% дял в новосформираната Royal Dutch Shell.

Действайки като съветник на турското правителство и директор на Националната банка на Турция, Калуст създава организация, чиято единствена цел е да открие и извлече петрол от Месопотамия. Тази организация ще се нарича Турска петролна компания (TPC). В началото, през 1912 г., дяловото участие е поделено така - 25% има Royal Dutch Shell, 35% има британското правителство, 25% има германското правителство и 15% има самият Калуст Гулбенкян.

Сигурно сте забелязали, че Калуст получава 15% в тази сделка. Така че защо не го наричат "Г-н 15 процента"?? Защото тази сделка всъщност никога не се осъществява.

Когато Първата световна война избухва през 1914 г., проектът за TPC е замразен. А когато войната приключва, останалите партньори искат Германия извън консорциума. Британците и холандците също така искат да притиснат този случаен арменец, за да си върнат неговите 15%, но Калуст Гулбенкян няма да се предаде без битка.

Използвайки всички свои връзки и контакти в преговорите, той урежда Франция да поеме бившия дял от 25% на Германия в TPC. И в знак на благодарност за усилията му Франция възнаграждава Калуст с... – да, досетихте се – с 5%.

Става дума за точно 5% от всички приходи, генерирани от петрол от територията, позната като днешен Ирак. Петте си процента Калуст Гулбенкян получава в течение на десетилетия. Дори няколко години след смъртта му през 1955 г. Така той генерира богатство от стотици милиони, може би милиарди долари.

Проектът TPC е обявен за несъществуващ на 12 декември 1961 г. Това е денят, в който иракското правителство приема Закон № 80, с който експроприира 99,5% от всички петролни концесии в страната, национализирайки иракския петрол и прекратявайки целия частен бизнес с „черно злато“ в региона.

Огромно богатство

Както вече споменахме, Калуст Гулбенкян умира на 20 юли 1955 г. на 86-годишна възраст. В последните си години той разделя времето си между апартамент в прочутия хотел Риц в Париж и голямо имение в Лисабон, Португалия. Тогава вече отдавна си е спечелил прозвището на „петролен магнат“, но казва, че не обича да го наричат така. И предпочита определението „петролен бизнес архитект“.

В десетилетията между края на 20-те години на миналия век и смъртта си Гулбенкян не спира да получава чекове от своите 5 процента. И това го прави един от най-богатите хора на планетата. Към момента на смъртта му неговото богатство се оценява на 800 милиона долара. След коригиране с инфлацията, това е се равнява на около 9 милиарда долара в днешни пари.

Благотворителност

Освен като „петролен архитект“ обаче, умелият арменец ще бъде запомнен и като значим филантроп. След смъртта му по-голямата част от огромното му състояние е използвано за основаването на фондация Калуст Гулбенкян.

Част от експозициите в музея „Калуст Гулбункян“ в Лисабон - Снимка Wikipedia

Според отчета си за 2021 г. „Фондация Калуст Гулбенкян“ управлява активи на стойност около 4 милиарда долара. Това я прави една от 40-те най-богати благотворителни организации на планетата, с приблизително същите активи като Bloomberg Philanthropies и Rockefeller Foundation.

Калуст Гулбенкян оставя след себе си и една от най-скъпите частни колекции на изкуство в света. Днес тази колекция се управлява от неговата фондация и се помещава в музея Калуст Гулбенкян в Лисабон.

Музеят включва шедьоври на много световни художници като Реноар, Рембранд, Дега и Роден, както и една от най-впечатляващите частни колекции на изкуство от древния Близък изток, Китай и Япония.

С негови средства се поддържат редица болници, библиотеки и учреждения в много държави.

Гулбенкян си отива на 20 юли 1955 г. на 86-годишна възраст и е погребан в арменската църква „Св. Саркис“ в Кенсингтън, Лондон, построена през 1922–23 г. в памет на родителите му, по проект на архитекта Артър Дейвис.

Текстът е част от бр. 114 на сп. „Икономика“. Публикува се в Economic.bg по силата на партньорско споразумение между двете медии.