Основният риск пред бюджет 2017 е липсата на промяна

След огромната доза популизъм около президентските избори през изминалия месец и дебатите около приемането на държавния бюджет за 2017 г. последва леко успокоение. За кратко време обществото беше залято от заплахи за недостатъчни средства за различни публични програми, грандиозни обещания за повече разходи, например минимална пенсия от 300 лв. и дежурната „борба” на социалистите за въвеждане на прогресивен подоходен данък. Всичко това се вписва изцяло в очакванията на наблюдателите за вълна от популизъм около президентските избори и правителствената оставка, тъй като това са обещания, които някой друг ще изпълнява след парламентарните избори през пролетта на 2017 г.

В крайна сметка обаче бюджетът е приет почти без промени, а същото се отнася и за бюджетите на Националния осигурителен институт и Националната здравноосигурителна каса. Подобно единомислие най-вероятно означава, че всяка от партиите, подкрепили бюджета в този му вид, се вижда с реален шанс да е част от управлението догодина. Разбира се, съществува и възможността партиите да са проявили здрав разум и предвид политическата нестабилност да са преценили, че е по-добре да не се създава и фискална, но опитът в България показва, че вероятността за подобно поведение е твърде малка.

На този етап политическата ситуация през 2017 г. изглежда твърде несигурна по ред причини, част от които включват евентуалните промени в изборното законодателство и възможността за съставяне на стабилно правителство, включително коалиция за такова. Изпълнението на бюджета през следващата година в голяма степен зависи именно от формата на правителството. Така например по време на нестабилната коалиция, издигнала правителство в периода 2013-2014 г., бюджетните приходи се сриват, а разходите се увеличават.

Всичко това е съпътствано и със замразяване на отпусканите средства по оперативна програма „Околна среда” и по две от осите на оперативна програма „Регионално развитие”. Това показва, че работата на администрацията в страната е пряко зависима от наличието на политическа нестабилност и липсата на такава се отразява негативно на публичните финанси. С други думи, България не е Испания или Белгия, където и без правителство работата върви, а икономиката се развива.

За да се стигне до управление на една или няколко партии обаче, е необходимо те да получат достатъчна електорална подкрепа на изборите преди това. Т.е. това, че в края на 2016 г. популизмът около дебатите за бюджета не надделя, не означава, че това няма да се случи в началото на следващата година. Дотогава е възможно да има два служебни кабинета – единият, назначен от настоящия президент, а другият ще бъде назначен от бъдещия, чийто мандат започва на 19 януари. Въпреки че партиите изглежда като да са се договорили бюджетът да не се използва с предизборна цел, а през двата месеца преди парламентарните избори парламентът да е разпуснат, това не означава, че служебните кабинети ще са в усмирителни ризи. Те имат всички правомощия на редовния кабинет и могат да провеждат политики.

Най-големият проблем обаче продължава да бъде липсата на реформи, която естествено следва периоди на политическа нестабилност и предсрочни избори. Това се наблюдаваше както през 2013-2014 г. след предсрочните избори и смяната на правителството, така и през 2016 г. заради разногласия между коалиционните партньори. Накратко, липсата на реформи означава още от същото, а именно:

раздут административен щат, неефективни разходи и ниско качество на публичните услуги;

продължаващо наливане на средства в нереформирани сфери като сигурност, здравеопазване и социално осигуряване, където бюджетът никога не стига;

невъзможност за провеждане на дългосрочни реформи, като например в социалното и здравното осигуряване или енергетиката;

и т.н. и т.н.

На практика смяната на даден министър или негов заместник, независимо поради смяна на правителството или промени в структурата му, означава, че целият процес на реформиране започва отначало. Новото ръководство започва с анализи на състоянието и открояване на отдавна известните проблеми в даден сектор. След това се изготвят целите и приоритетите на предстоящата реформа. Следва план за действие (по-популярен като екшън план), който откроява мерките и инструментите, с които се постигат приоритетите, отговорните институции за тяхното изпълнение и сроковете за това. А тези срокове могат да се проточат и с години.

Един „добър” пример за административна ефективност е изпълнението на план с мерки за подобряване на инвестиционната среда. Той е предшестван от анализ на проблемите, възпрепятстващи нарастването на инвестициите, и за утвърждаване на списък с основни проблемни области и предложения за мерки по тях, който е приет в средата на август 2015 г. или около осем месеца след встъпване в длъжност на новото правителство. В средата на май 2016 г. или около девет месеца след анализа Министерският съвет приема план за действие с мерки, адресиращи основните проблемни области, възпрепятстващи нарастването на инвестициите. Според приет отчет за напредъка в изпълнението на въпросния план към средата на ноември 2016 г. 19 от 118 мерки са изпълнени, други 78 мерки са в процес на изпълнение, а изпълнението на 21 мерки още не е започнало. С други думи, за година и три месеца са изпълнени 16% от предвидените мерки, а около 2/3 са в процес на изпълнение и без ясен хоризонт кога ще приключат. При смяна на министрите, отговорни за изпълнението на тези мерки, целият процес започва отначало, включително и мерките, които са в процес на изпълнение, тъй като не отговарят на вижданията на новото правителство.

Липсата на реформи или най-малкото забавянето им отлага във времето стабилизирането на публичните финанси, а именно – балансиране на консолидирания бюджет и трупане на излишъци, които да компенсират натрупаните публични дългове в периода 2009-2016 г. Фискалната позиция на страната, както и състоянието на фискалния резерв са значително по-добри в сравнение с края на 2012 г. и предходния период на предсрочни избори, но това е само моментна картина.

В средносрочен и дългосрочен план предстоят редица публични разходи, които нито са предвидени, нито са финансово обезпечени. През последните години се наблюдават два такива примера – несъстоятелността на КТБ през 2014 г. и арбитражното решение за АЕЦ „Белене” от тази година. В момента текат още три арбитражни процедури, по които страни са трите електроразпределителни предприятия. Налице са и редица квазифискални задължения като огромните дългове на държавни и общински компании, особено в сферата на енергетиката и здравеопазването. А освен всичко това предстоят големи плащания на външни дългове.

Всичко това представлява рискове и задължения, които могат да бъдат предвидени и да се вземат адекватни мерки за справянето с тях, за да се избегнат неприятни изненади, на каквито сме се нагледали.