Социалната политика – парите следват големите групи

През изминалата седмица ИПИ проведе публично обсъждане на предизвикателствата пред социалната защита в страната, като фокусът беше поставен върху социалното подпомагане и по-специално – върху социалните трансфери с доходен критерий, основно месечните помощи за ниски доходи и целевите помощи за отопление. 

Подмяната на дебата за социалната закрила

У нас е трудно да се води публична дискусия за ефективността на социалното подпомагане. Причината е, че обичайно темата е тежко натоварена с позиции по оста ляво-дясно и разговорът за социалните помощи почти винаги завива към общ дебат за преразпределителната роля на държавата и евентуални промени в данъчната политика. Аргументите за неравенството все по-често се използват не в подкрепа на една или друга социална програма, а за чувствително разширяване на бюджетните разходи, атака по подоходния данък и въобще за демонтиране на данъчната система в сегашния и вид.

Не веднъж сме заемали позицията, че дългосрочният икономически успех на страната зависи от запазването на някои макроикономически котви, една от които е разумната фискална политика. Последната е все повече поставена под заплаха – както заради пандемията, която наново отпуши дефицитите в цяла Европа, така и заради несигурната и раздробена политическа среда, която носи рискове пред бюджета. Последните най-ясно се видяха при гласуването на последната актуализацията, която в един момент изглеждаше да е тотално изпусната от контрол. В тези условия запазването на разумна фискална политика не е кауза пердута, но това изисква не просто фискален консерватизъм, а правилно насочване на ресурсите, тоест да се гасят пожари там, където наистина ги има.

Гасенето на пожари на сляпо

Не е случайно, че темата за неравенството е в основата на множество тези и кампании за промяна на стопанската политика в страната. Коефициентът на Джини у нас се задържа около 40-те процента през последните години, а отношението на доходите на най-бедните и най-богатите 20% от домакинствата си остава 8 пъти. Това в условията на безпрецедентно щедри бюджети през последните години – заплатите на училите почти се удвоиха, минималната пенсия беше увеличена чувствително, рязко се покачиха разходите за хората с увреждания, разшири се обхвата на детските и т.н. Това са все плащания и програми с широк обхват и съответно много скъпи от бюджетна гледна точка. В същото време програмата, която е в най-голяма степен насочена към бедните – месечните социални помощи, остава встрани и не беше докосната от политиците. У нас стана модерно, ако ще вдигаш някое плащане, то да обхваща поне половин милион души, така че да можеш да се похвалиш как си помогнал на всички.

Всичко това не даде ефект по отношение на неравенството. Последното не е изненада. Когато имаш широко скроена програма, даваш по малко на всички и като цяло съществена промяна в показателите за неравенство няма. Това пък го ползваш като аргумент за още разходи и преразпределение. Всъщност основната цел на държавата изглежда не е да помогне на бедните, а да се намеси в живота, в т.ч. чрез социални трансфери, на максимално много граждани и гласоподаватели. Ако не зависиш от пенсията, поне да те закачим на детските, та да ти е важно какво ще каже съответният финансов министър в „Панорама“ в петък вечер. Отглеждането на зависимости обаче, което в същия вид виждаме и по отношение на бюджетните отношения с общините, не води до резултати, а трупа структурни рискове пред бюджета.

Насочените трансфери пазят макро стабилността

Промяна по отношение на неравенството може да се постигне сравнително бързо, ако вместо харчене на сляпо, се постави фокус към програмите, които са конкретно насочени към бедните. Изчисленията на ИПИ показват как само с една промяна в гарантирания минимален доход (ГМД) може да се постигне редукция на коефициента на Джини с 2,4 пункта и спад в дела на бедните с 3,4 процентни пункта. Сравнително големият ефект не е резултат от мащаба на ресурса, а от правилната му насоченост – директно към най-бедните 4-5% от домакинствата в страната. И това при спазването на всички други условия по програмата – начело с полагането на обществено полезен труд, връщането на децата в училище, активно търсене на работа, участие в обучения за подобряване на уменията и др. под.

Подобен тип програми са непопулярни, тъй като са силно рестриктивни и съответно имат нисък електорален ефект за политиците. Те обаче пазят бюджета и не са заплаха пред макро рамката на страната. Разрастването на широките мерки от друга страна е много по-опасно и натиска фискалната устойчивост в дългосрочен план. В същото време, пренебрегването на очевидни решения по отношение на неравенството в страната поставя под риск и данъчната политика. И то на фона на европейските сравнения, които показват, че не данъците, а неефективните трансфери към хората, които наистина са в крайна бедност и срещат най-големи трудности за социална интеграция водят до по-високи нива на неравенство у нас.

Източник: ИПИ