Петролният бизнес се нуждае от общи правила

И през сезона на летните отпуски петролният сектор си остана под светлината на прожекторите. Причината бе промяна в Закона за данък добавена стойност, която задължава при извършване на определени сделки лицата, участващи в тях, да предоставят обезпечение, равняващо се на 20% от стойността им. Мотив за последните нормативни изменения е отново борбата със сивия сектор, който през последните месеци стана все по-активен в източването или по-точно в неплащането на ДДС. 

Макар и властите да опитват да се преборят с контрабандата на горива, политическата воля да е налице и законовите промени да са стъпка в правилната посока, то все пак тези действия са чисто палиативни. Опитите чрез данъчното законодателство да се решат такива генерални проблеми като реално и драстично намаляване на сивата икономика са похвални, но едва ли могат да доведат до желания резултат. Необходим е глобален подход, сериозна експертиза и анализ на сектора, за да бъде възможно да се потърсят работещи икономически методи за справяне с проблема. Какво на практика означава това?

Нека започнем с няколко важни факта. На първо място, търговията с петролни продукти, освен структуроопределящия си характер в икономиката на страната представлява и основен източник на приходи за държавния бюджет, тъй като енергийните продукти са и акцизни стоки. Държавата винаги поне на хартия е оценявала риска от контрабандата на акцизните стоки. Така например, преди няколко години задължи кварталните магазинчета  за цигари с оборот от няколкостотин лева да се регистрират в Агенция „Митници“, за да може да продават тютюневи изделия. 

Тук е мястото да споменем, че акцизът, събиран от тези стоки, е многократно по-малък от този, влизащ в хазната от петролни продукти. Неочаквано обаче всеки може да търгува с горива дори без никаква инфраструктура, без да уведоми която и да е компетентна институция и с начален капитал от … два (2) лева, често на несъществуващ адрес. Отделно в стотици стопански дворове се съхраняват абсолютно анонимно хиляди тонове дизелови горива, които откровено чакат подходящ момент да бъдат пласирани „на черно“  на роднини, близки, международни шофьори и кой ли още не. Незнайни ведомствени и други „бензиностанции“ никнат по цялата територия на страната и често докато компетентните институции умуват как да се справят с проблема съгласно нормативната уредба, нарушителите вече са събрали печалбата си и се ориентират към нова схема.

На второ място, прегледът на националното законодателство показва, че важните за икономиката и хазната браншове почти винаги са обхванати нормативно от секторни правила. Примерите са много, но нека споменем само някои от тях : Законът за енергетиката – определящ рамката на работа на предприятията, опериращи с природен газ или електрическа енергия, Законът за подземните богатства, регулиращ  проучването и добива на полезни изкопаеми, Законът за камарата на строителите, отнасящ се до структурата на строителния бизнес. Дори възобновяемите енергийни източници (ВЕИ)  имат своя нормативна основа – Закона за енергията от ВЕИ. На фона на това изглежда съвсем нелогично в българското законодателство да няма секторен Закон за производството и търговията с нефтопродукти. Законодателят се е намесил единствено по отношение на създаването и съхраняването на задължителни запаси от горива, но това е поради причина, че ЕС го е принудил, създавайки Директива, която следва да се транспонира.

Не на последно място, самият бранш често се оплаква от нелоялна конкуренция от сивия сектор, която пречи както на него, така и на държавата, която следва да събере своите вземания, за да може да се осигурят допълнителни средства за други социални или секторни политики. Министерството на финансите също отчита, че проблем действително има и той е сериозен – всеки трети литър дизелово гориво е без платени данъци. Вероятно след новите законови промени този дял леко ще спадне – но докога и дали ефектът няма да е твърде малък? Както бе споменато – нужно е ново решение. Какво може да бъде то?

Отговорът  може да бъде заимстван  от съседни на България страни като Гърция и Турция и той е секторен закон за производството и търговията с нефтопродукти. Един нормативен акт, който да обедини на едно място всички правила, които трябва да се спазват и да даде сигурност на всички икономически оператори на пазара. Законов текст, който да определи изискванията към играчите на пазара и не на последно място да санкционира тежко сериозното им нарушаване, а именно неплащане на данъци, такси, осигуровки или системно нарушаване на изискванията за качеството на предлаганите продукти. Необходимо е да бъдат ясно описани изискванията, които трябва да бъдат спазвани от всяко едно предприятие, което желае да участва на петролния пазар, както и за първи път да бъдат разграничени етапите в търговския процес. 

Към настоящия момент няма никакво законово определение какво представлява производството, търговията на едро, търговията на дребно, транспорта и съхранението на нефтопродукти. Това създава множество практически проблеми при прилагането на нормативната база. От друга страна необяснимо е как днес съществуват множество фирми, занимаващи се със съхранение, търговия на едро и транспорт на горива, които не притежават или не са наели нито един склад, една цистерна или друго съоръжение за работа с енергийни продукти.  Необходими са и изисквания, гарантиращи сериозността на операторите – дали това ще бъде по-голям внесен капитал, банкова гаранция или друго средство е чисто практически въпрос.

В този смисъл държавата трябва да упражнява някакъв контрол върху тези фирми - дали спазват тези изисквания, както и дали продължават да работят спрямо тях в течение на годините. Това може да се случи чрез някакъв вид регулиране, като най-подходящ би бил уведомителен или регистрационен режим. Както вече стана дума - все пак нещо подобно се прилага по отношение на магазинчетата за цигари, а там сумите, с които се работи, са многократно по-ниски от оборотите при търговията с горива. Друг важен аспект, за да бъде гарантирана икономическата сигурност, а и злоупотреби от страна на държавата, е необходимостта при контрол на сектора да участва и самия бранш, наравно с администрацията. А това може да се случи единствено през представителната асоциация на индустрията, която следва да бъде вписана в закона подобно на Камарата на строителите.

Не на последно място следва да се отбележи, че подобна ситуация в никакъв случай не би следвало да пречи на конкуренцията и навлизането на нови играчи на пазара. Просто както държавата, така и бизнесът, трябва да бъдат сигурни, че те са сериозни и искат да работят, а не да източват хазната по познати схеми.

Дали някога ще видим подобен Закон, зависи единствено от политическата воля и ситуация. Едно нещо обаче може да бъде казано със сигурност - той е необходим, както за бранша, така и за българската икономика като цяло.