Защо най-младите избират България за бизнес

В България има безброй възможности за професионална реализация... Ако имате и най-малки съмнения в това, продължете да четете нататък.

Много млади хора се завръщат в страната с убеденост, че тук е тяхното място за развитие. „Бъдете промяната, която искате да видите в родината ни. Да действаме, а не да чакаме! Сега сме във време на много динамична трансформация и всеки трябва да се научи да бъде адаптивен спрямо обстоятелствата. Всичко започва отвътре навън“ – това казва Емона Карагьозова. Тя стана основател и двигател на Клуба на младите дами в бизнеса и още в разгара на пандемията го превърна в притегателен център. Според нея хората трябва да свикнат да живеят в ритъма на непрестанната промяна и да намират начин да осъществяват мечтите си, вместо да търсят оправдания, за да ги отложат за по-добри дни. Предприемачът поема рискове и носи отговорност. Иска се смелост да не се огъне пред големите възможности, които понякога се дават, дори и когато той не се чувства готов да ги приеме.

Две лични истории и две гледни точки към „завръщането“ и ползите, които всеки носи чрез труда си:

Емона Карагьозова, председател на Клуб „Младите дами в бизнеса“:

Работете със страст, живейте с усмивка

С менторските си програми и подкрепа насърчаваме предприемаческата реализация на хора с идеи

Завърших Националната гимназия за древни езици и култури, където учихме много езици. Реших да се посветя на немския език и да замина за Германия. Причината? В онези години цялата среда отвсякъде ме облъчваше, че бъдеще за младите в България няма. Всички истории, които чувах, ме убеждаваха, че нашата страна не помага на младите. И си мислех, че в чужбина живееш без каквито и да е притеснения.

Заминеш ли

– целият ти живот се подрежда. Но… на свой гръб установих, че в чуждата държава завинаги оставаш чужд – както за местните хора, така и за себе си. И това не минава.

Приеха ме да уча психология в Хайделбергския университет. Още с пристигането си се сблъсках със суровата действителност. Не получих общежитие, тъй като българите сме последни в списъка на чакащите. Семестърът започваше и нямаше къде да живея. Обикалях с куфарите и от врата на врата търсех обяви, нуждаех се от подслон. В продължение на седмица всяка вечер спях при непознати. Това беше първият ми сблъсък с истинската реалност там. После намерих къща, в която в мизерни условия живееха и други студенти от различни националности. Така свалих розовите очила и осъзнах, че родината ни не е толкова лоша. Вярвах, че Германия предоставя извънземно образование в областта на психологията и медицината. Но когато видях, че върху слайдовете на презентациите на някои преподаватели пише 2005 г., а тогава беше вече 2016-а, си дадох сметка, че

желаното не е действително

Градът е малък и като чужденка не успях да си намеря работа. Всичко това ме подтисна и макар да учех психология, се срещнах очи в очи с депресията. Броях дните в календара, исках отново да съм в София. Взех си всички 16 изпита, но реших да се върна в България, за да докажа, че тук може да се успее. И това беше най-правилното ми решение.

В Германия е много по-трудно да създадеш свой бизнес. В моята професия се чака поне 10 години, след като си вложил целия си професионализъм, работейки за друг. А после трябва да се освободи място, за да създадеш своя практика. В България младите хора ценят личната и професионалната свобода. Затова много рано доста от тях стартират свой бизнес. Правят грешки и понякога фалират, но продължават напред.

Силният предприемачески дух

беше стимул за мен да създам Клуба на младите дами в бизнеса. В него са добре дошли всички, които имат стремеж към личностно развитие. Нашата цел е с менторски програми и подкрепа да насърчим предприемаческата реализация. Дамите получават знание как да стартират бизнес, и то без капитал, а в контактите и срещите всяка седмица обсъждат идеи и казуси. Някои направиха крачката и създадоха своя компания, има и такива, които предприеха съвместни начинания. Доста са случаите, в които млади дами се присъединяват не защото имат идея за конкретен бизнес, а защото искат да са във вдъхновяваща среда, която ги подтиква да се развиват.

Вътрешното ни проучване сочи, че 98% от участничките в Клуба са се завърнали от чужбина, след като са учили или работили там. Повечето от тях казват, че са отишли зад граница, за да видят как е там, да натрупат опит. Но всички те държат

да приложат наученото в България

Промяната, за която мнозина говорят, зависи от всички нас, в това число и от нашето поколение. Ако я чакаме наготово, това ще трае дълго. Ние, младите, трябва да сме двигателят.  Всички, дошли при нас, казват, че усещането за родно и мило ги тегли обратно в България. Животът тук е по-цветен и по-забавен, заедно правим най-различни събития. И заедно се развиваме. За една година Клубът привлече над 60 участнички. В Дамския клуб „Бизнес на високи токчета“, с който сме свързани, са над 1000 жени с успешна бизнес история и всяка от тях е готова да подкрепи абсолютно начинаещите. Вече имаме представителства в Букурещ и Виена, във Варна и Бургас.

Моето призвание е да съм в полза на другите. Ролята ми е да събирам хора и да осигурявам всичко онова, което им е нужно, за да разгърнат своя потенциал. На мен самата ми предстоят още четири години обучение за психотерапевт, като същевременно продължавам да работя за международна компания. Клубът остава моята най-голяма страст.

Галя Кожухарова основател и собственик на Galisima1:

Смелост и готовност за нови маневри

Грешките се плащат скъпо, но те са най-ценните ни уроци

Отраснах в Сливен, там завърших техникум по обществено хранене, но осъзнах, че призванието ми не е да стана шеф готвач.  Бях избрала тази специалност, за да имам добра професия в резерв. Насочих се да уча задочно маркетинг в частен колеж. През 2008 г. започна кризата, тогава се появи и първата ми сериозна връзка. Двамата решихме да опитаме късмета си в чужбина. Заминахме за Белгия, установихме се в Брюксел. Мотивацията ни беше да спестим пари и да си купим собствено жилище.

Пътят беше трънлив и труден

Започнах да уча френски, но не след дълго се преместихме в Антверпен, фламандската част на Белгия. Това наложи да уча фламандски и се искаше доста да напредна с езика, за да може през бюрото по труда да си намеря работа. Българка от този курс, омъжена за местен човек, ми помогна да намеря първата си работа. След това се отвори възможност да се прехвърля в малка фабрика за ръчен шоколад в Лиеж. Двамата работехме в различни смени, почти не се виждахме и в един момент, след като бяхме сбъднали мечтата да си купим жилище на изплащане в Сливен,  връзката ни се разпадна. Затова:

Внимавай какво си пожелаваш

Във фабриката за шоколад станах продавач консултант. Комуникацията с хората много ми допадаше. Това продължи около две години и после настъпи пандемията. Мислех да се установя в Белгия, но отвсякъде чувах предупреждения как коронавирусът ще промени живота на всички. Българите от моя кръг един по един предприеха завръщане в България и започнаха да ми говорят колко е хубаво да си в родината си, как камъкът си тежи на мястото.

Когато пандемията ни връхлетя и се наложи да стоя сама, затворена вкъщи, се появи мисълта, че това е моментът да се върна в България, за да допринеса и аз с нещо за развитието на страната си. Успях да си дойда първо за малко и регистрирах своя фирма. Нарекох я Galisima1, с желанието да стана номер едно. И първото, с което се захванах, бе да продавам Millésime Chocolate - специален белгийски шоколад от компанията, в която работех. Мислех, че както там, така и тук, всичко ще върви без затруднения. Но се оказа, че е много по-сложно

да си капитан на кораба

защото той носи цялата отговорност за всичко. Намерих си съдружник, който работи в същата белгийска компания. Започнах да уча и да навлизам в тънкостите в управлението на собствен бизнес, но и да се сблъсквам лице в лице с проблемите. Това стана причина да се преместя от Сливен в София, където пазарът на луксозни и гурме стоки е далеч е по-голям.

Вече имам увереност, че съм направила правилната крачка. Открих хора и бизнес организации, които да ми оказват подкрепа. Намерението ми е да отворя свое малко магазинче, в него ще организирам и събития за дегустация, в които да представям по няколко продукта от белгийския шоколад с история.

Вярвай в себе си

и ще успееш, независимо от обстоятелствата – това стана мое мото. Опитът, който трупам, много ми помага. Направих грешки, за които си платих, но те са ми обеца на ухото. Гледах какво правят „големите кораби“, реших да действам като тях. Но тези „маневри“ не бяха за моята малка лодчица. Това ме научи да съм по-предпазлива.

Текстът е част от бр. 109 на сп. "Икономика". Публикува се в Economic.bg по силата на партньорско споразумение между двете медии.