Къде отидоха студентите?

Стана традиция всяка година повечето университети да обявяват допълнителни вълни на прием на студенти и въпреки това да не успяват да запълнят обявените си места в редица специалности. По необясними причини това обаче ежегодно се разглежда като изненада, въпреки че причините за големия брой места за малък брой студенти отдавна са едни и същи. Най-често с такива кампании се отличава Софийският университет, който преди седмица отново се зае да търси студенти за редица от специалностите си, дори и за престижната и търсена „Право“. Тук ще разгледаме няколко основни причини, които обясняват продължителната разлика между търсенето и предлагането на висше образование, и ще обърнем внимание на няколко възможни решения на този проблем.

1) Фундаментално разминаване между предлаганото образование и потребностите на пазара на труда. Данните на НСИ за последната академична година сочат, че 21% от всички бакалаври са записани в направлението „бизнес и администрация“, други 11% - обществени науки и науки за човека. Същевременно повечето математически, технически и IT специалности (STEM) заедно едва формират ¼ от всички студенти, независимо от огромното търсене на пазара на труда на хора именно с такъв профил; при жените превесът на социалните науки е още по-голям. Очевидното разминаване е резултат от централизирания подход към определението на студентите по направления и липсата на връзка между бизнеса и висшите училища. От значение тук е липсата на стажове, които могат да послужат като мост между образованието и пазара на труда в много специалности и чисто формалното отношение към тях. Не е без значение и кариерното ориентиране на децата-бъдещи студенти - липсата на такива практики в повечето училища или съществуването им само формално води масово до избор на специалности, които просто звучат добре на децата и родителите, без оглед на последващата реализация.

2) Частично финансиране въз основа на постиженията и реализацията. Стъпка в правилната посока през последните няколко години е прехвърлянето на част от финансирането на висшите учебни заведения от страна на държавата въз основа на рейтинговата система (очаква се в края на десетилетието това да е повече от половината), вместо само на база на приема. Тъй като рейтинговата система включва както дела на безработните, така и доходите на завършилите ги, то тя поне до известна степен отразява реалната добавена стойност от завършването им, и би могла да помогне за преодоляването на част от проблемите, създадени от предишния модел на финансиране. Основната пречка пред подобрението тук е въвеждането на списъците със защитени специалности, направления и региони, при които финансирането въз основа на качеството не се прилага и където вече спадат повече от половината направления. Прилагането на подобен списък би било оправдано спрямо няколко фундаментални и наистина приоритетни специалности, за които търсенето от студентите по някаква причина е вяло или пък за които се очаква (на база на надеждни прогнозни модели за пазара на труда) в бъдеще да има дефицит на кадри. Настоящото положение на практика обезсмисля реформата във финансирането, особено предвид че насърчава специалности със слаба последваща реализация.

3) Конкуренция на чуждестранните университети. Освен демографията, част от причината за намаляващия брой студенти в българските университети (който, впрочем, е спаднал с 41 хиляди души спрямо академичната 2013/14 година) е все по-лесният прием на български студенти в чужбина. Въпреки че най-важното условие за улеснението на приема беше изпълнено още през 2007 г. с приемането на страната в ЕС, замогването на населението през последните няколко години позволява на все повече семейства да изпращат децата си в университети в Западна Европа (и не само). Въпреки че официални данни за броя на българските студенти в чужбина липсват, според някои оценки само в Германия те са почти 7 хиляди, в Холандия – около 3 хиляди, във Великобритания – 2 хиляди. Същевременно повечето български университети като цяло не успяват да привличат чуждестранни студенти, тъй като предлагат малко програми и предмети на английски и други международни езици, а персоналът им често не владее чужди езици на необходимото за преподаване ниво. Друг сериозен проблем е присъствието единствено на СУ във водещите международни класации (QS, например) на световните университети, при това обикновено на доста ниска позиция. Това от своя страна означава, че университетите трудно запълват свободните си бройки с чуждестранни студенти от трети страни, което е сред водещите стратегии на много висши училища в Източна Европа, които не успяват да се конкурират по качество със западните образователни институции.

4) Конкуренция на алтернативно образование. Поради недостиг на подготвени кадри от висшето образование или неподходящите им умения, много фирми, особено във високотехнологичната сфера, се виждат принудени да обучават сами кадрите си или да разчитат на алтернативи. Все по-популярно става обучението в школи, фокусирани върху усвояването на коректни професионални умения (отново, особено характерно при високите технологии), което замества по-широкото и абстрактно академично образование и позволява издържалите ги да се насочат директно към работа с новоусвоените си умения. Тази тенденция, съчетана с все по-голямата популярност на онлайн курсовете и самообученията не вещае добро бъдеще на традиционните висши учебни заведения.

5) Пренебрегване на демографските процеси. Определянето на броя свободни места във висшите училища обикновено не се съобразява с общия брой потенциални студенти. Докато от 2000 г. насам населението във възрастовите групи, които съставляват мнозинството от студентите (между 15 и 30 годишна възраст), е намаляло със 64%, то броят на записаните студенти за същия период остават практически непроменен. В този смисъл университетите успяват да обхванат все по-голям дял от хората в подходяща възраст (включително и заради снижени критерии на приема и обучението), но по-реалистичен подход би наложил определянето на свободните места като функция на броя потенциални кандидати, който, за разлика от предлаганите места, се е свил значително. Въпреки че целите за развитие на ЕС предполагат разрастване на обхвата на висшето образование, очакването все по-голям дял от топящите се потенциални студенти да избират български университети от година на година става все по-непостижимо.

Тези пет явления (с различна тежест, разбира се) до голяма степен обясняват ежегодният глад за студенти в българските университети. Проблемите далеч не са нерешими; точно обратното, няколко промени в политиките към висшето образование могат да облекчат много от тях: