Извънземните планини на Китай, вдъхновили „Аватар“

Шай не беше нетърпелив човек, но дори тя се бореше да запази хладнокръвие, вадех ли телефона си за стотната снимка на същата гледка. Шай – галено име за Шън Хун Йен – беше моят водач през Националния горски парк Джанджиаджие и тя знаеше, че предстоят още по-красиви гледки по-напред. Но все още ми беше трудно да продължа: извисяващите се пясъчни кварцови стълбове на тази гора не приличаха на нищо, което бях виждал другаде по света, пише репортер на BBC.

Разположен в северозападния край на провинция Хунан, Джандзядзие е първият национален парк в Китай, създаден през 1982 г.

Гората е част от по-голямата живописна зона Улинюен, включена в списъка на ЮНЕСКО за обекти на световното наследство през 1992 г. и по-късно получила статут на Глобален геопарк през 2001 г. Името може да е странно, но има по-лесен начин за запомнянето му – като вдъхновение за планините Алелуя от филмовата поредица „Аватар“. Всъщност, преди да посетя Джандзядзие, това беше единственият факт, който знаех за това място. Шай потвърди това, което подозирах: че Джандзядзие е бил неизследвана дестинация дори сред китайските туристи, преди филмът да я изстреля в съзнанието им.

Официалният уебсайт на филмовия франчайз казва: „Планините Алелуя се състоят от планини, носещи се във въздуха над Пандора.“ И докато онези, в които се бях втренчил, да не левитираха, начинът, по който се издигаха от земята през тънкото одеяло от облак и мъгла, им придаваше усещане за другоземност. Оттук дойде и нежеланието ми да се откъсна и да продължа напред.

Но Шай беше права и пейзажът ставаше все по-зрелищен, докато продължихме да вървим. Когато стигнахме до звездната атракция – самотния кварцов стълб, който местният отдел по туризъм е нарекъл „Хвалете Господната планина“ (свободен превод на Алелуя) – Шай подскачаше от вълнение.

Това е, за което идват всички“, каза тя, посочвайки тълпите, струпани около тази гледка, опитвайки се да уловят внушителното величие на този природен спектакъл на малките екрани на телефоните си.

Първоначално наречена „Колоната на южното небе“, тази скала се издига на 1080 м във въздуха с бучки от гъсти израстъци на зеленина, добавящи пръски ярко зелено към преобладаващо кафявия пейзаж. Изчаках търпеливо бърборещите групи да се отдалечат за шанса най-накрая да се насладя на момент на самота и тишина.

„Наричахме това „циенкун““, прошепна Шай. Думата означава „Небе и Земя“, което означава, че този стълб свързва двете. Подходящо име за нещо, което изглеждаше като парче земя, достигащо до самото небе. От моята гледна точка изглеждаше, че стълбът е по-тънък в основата отколкото на върха, но стоеше стабилно и непоколебимо, както е било в продължение на милиони години.

В парка са разпръснати повече от 3000 такива стълбови скали и назъбени върхове, образувани от процеса на естествена ерозия и постоянното движение на вода, прорязваща твърдите камъни. Районът, обхванат от националния парк, е доста малък, малко повече от 48 кв. км, допълнително разделен на по-малки секции, които улесняват покриването на акцентите за няколко дни.

Въпреки че има няколко пешеходни пътеки за хора с всякакви умения и нива на издръжливост, има също автобуси, въжени линии и дори асансьор на планинския склон за тези, които предпочитат да го карат по-полека и просто да набележат най-добрите места за снимки.

Асансьорът Байлун – който издига 50 души до височина от 326 м за по-малко от две минути – е една от звездните атракции на парка, като хората се редят на опашка с часове в пиковия сезон, за да се возят.

Това бе първият ми сигнал колко различен е планинският туризъм в Китай сравнение с този в страните от Европа и Северна Америка. Тук имаше струпвания от кафенета и магазини за сувенири, силни гласове и още по-силна музика, гърмяща от високоговорители по протежение на пътеките. Така че не бях изцяло шокиран, когато по време на обяд Шай ме заведе в оживения кът за хранене на върха на планината, пълен със сергии за храна, включително и с McDonald's.

Въпреки това невероятните гледки и фантастичните имена за всяка от тях – „Небесни поля“, „Мост №1 под Рая“, „Върхът на трите сестри“, „Екстази тераса“ – компенсираха липсата на спокойствие. Беше скучен, сив ден със слънце, което си играеше на криеница с облаците и когато след обяд спряхме на върха на планината Тианзи, за да потърсим издатината „Приказната девойка, която подарява цветя“, Шай беше разочарована, че не получихме ясен изглед. Но бях възхитен от начина, по който въртящата се мъгла го караше да изглежда като оживяла традиционна китайска картина.

По времето, когато слязохме от планината, мъглата беше започнала да се разсейва и ние вървяхме няколко часа покрай клокочещия поток, известен като потока „Златен камшик“.

На следващата сутрин гъстите облаци сякаш ни последваха до планината Тянмън, разположена на час път в сърцето на град Джандзяджие. Тази зона не е част от националния парк Джандзяджие, но Шай я препоръчва горещо заради „нещо специално“.

Подобно на асансьора в националния парк, голямата привлекателност тук е кабинковият лифт, който се изкачва и слиза по планината. Седейки вътре в стъклената гондола за осем души, можех да разбера на какво се дължи вълнението. Това е най-дългото пътуване с кабинков лифт в света, което се простира на повече от 7 км и отнема около 30 минути, за да стигнете до върха. Плъзга се по стръмен наклон и предлага 360-градусова гледка към извисяващите се върхове и планинския път с 99 остри завоя.

Бързо разбрах, че с многобройните си мостове със стъклени подове и пътеки по ръба на скалите Тиенмън не е за хора със слаби сърца. Чувах как сърцето ми бие силно и бързо в ушите ми, докато правех една неуверена крачка след друга по моста със стъклено дъно, обвит в мъгла.

Определено не беше моментът за Шай да посочи, че тази пътека първоначално се е наричала „Алеята на вярата“. Видимостта остана лоша, но можех да видя бледите очертания на стълбове и върхове, много подобни на тези, които бяхме виждали в националния парк. И след това към специалната част – пещерната арка между два върха на хълма, която китайската легенда смята за врата към рая (оттук идва и името на планината - „Планината на портата на рая“).

Докато много туристи си проправяха път нагоре по 999-те стъпала, за да стигнат до отвора на тази пещера, ние избрахме да застанем на открития площад в дъното и да погледнем отчаяно нагоре към бялата завеса, покриваща пейзажа. И изведнъж, в един от онези неочаквани моменти, които правят пътуването толкова вълнуващо, облаците се разпръснаха, мъглата се вдигна и пещерата се появи. Хората около нас ахнаха шумно, някои дори пляскаха. Аз просто гледах със страхопочитание.