Лиеж – миньорско лице, фолклорно сърце

Когато поканих мой приятел, живеещ в Брюксел, да ме придружи на еднодневна екскурзия до Лиеж, той ме погледна все едно съм „паднал от друг планета“. Каза ми, че никога не е бил там, но и че нямало какво да се види и прави там. Тогава беше пък мой ред да го погледна, сякаш е дошъл от друго измерение.

Все пак с влак ще ви отнеме малко под час да стигнете до Лиеж, така че нямате извинение да не си направите еднодневна екскурзия до там и да се потопите в старото сърце на Валония - южната и френско-говоряща половина на Белгия. Въпреки че Лиеж не е нито столицата, нито най-големият град на Валония днес, исторически погледнато винаги е бил най-важният от културна и икономическа гледна точка.

Още на влизане в града с влака ще ви направи впечатление пресечения и хълмист терен който предоставя гледки към улиците като каньони. Ако идвате от Холандия или Фландрия, където всичко е почти равно като тепсия, тук всъщност си струва да вдигнете очи от смартфона си и да погледнете и през прозореца.

Иначе сивата гама на валонските градове не бива да ви учудва, особено като разберете, че тази зона е била вторият най-важен център на Индустриалната революция през 19-и век (след Манчестър) – сиреч, това си е миньорски и стоманодобивен град – горд от това наследство. И на който не му пука особено какво си мислете вие за индустриалното му лице, носещо отпечатъка от онова време.

Но това не значи, че градът е намръщен и неприветлив. Още на пристигане ще се озовете в може би една от най-модерните, отворени и дизайнерски гари в Европа – Гилмен – която отваря интересна панорамна гледка от перона, и от който може да слезете директно на площада отпред, за да се влеете в града.

Само че, за да разберете историята и културата на Лиеж, един ден никак няма да ви е достатъчен. За да участвате във всички събития на града ще ви трябва сигурно една година, а за да усетите духа на La Cité ardente (т.е. Горящият град) – ще ви трябва сигурно цял един живот.

Как иначе може да си обясните например местният фолклорен герой и персонаж Чанчес? Аз лично не можах. Той представлява кукла марионетка на валонец облечен в синя куртка, каскет и шалче типично облекло за работническата класа от 19-и век, и със зачервен нос от чести срещи с местната ракия „пеке“. Чанчес говори на местния диалект и явно е безсмъртен и пътува през времето, защото също така в пиесите на марионетния театър, който има традиции в града от над 170 години, той се появява редом със средновековния франкски крал Карл Велики за да му помага в приключенията. Чанчес си има и приятелка – Нанес, но тя пък не иска да се омъжи за него, защото не вярва в институцията на брака и се оказва по-прогресивна и от съвременните феминистки, въпреки че носи забрадка.

Ако искате да видите Чанчес и Нанес, можете да се насочите към Музея на Чанчес в традиционния пролетарски квартал Утремюз. Но, внимание! Представления на традиционния марионетен театър се правят само два пъти в седмицата – в сряда и неделя в определени часове. Музеят си има бар, където можете да пробвате местна лиежка бира или местният дистилат „пеке“ овкусен с хвойнови шишарки. Може и да си купите марионетки. Ще видите репрезентации на такива марионетки навсякъде из града, на прозорци, плакати, паради. Чанчес дори е бил герой и в друга легендарна белгийска арт форма – комикси. Но защо всъщност той е важен и какво всъщност изразява – за вас (както и за мен), ще си остане мистерия.

Опитайте се и да си обясните и Монтан де Бюрен. Тази градска „планина“, и може би най-известната атракция на Лиеж, всъщност е улица-стълбище с 374 стъпки и наклон от 30 градуса, която води към цитаделата на града, откъдето, разбира се се разкрива прекрасна гледка. Но що за стълбище е това? По средата има стоманен парапет и тези, които се качват нагоре, трябва да го правят отдясно, а слизащите – от лявата страна. На всеки няколко покорени метра ще ви посрещат нарисувани послания по стъпалата на различни езици. Също така е важно да пазите тишина и да не викате, защото това все пак е и улица и хора живеят и от двете страни. Докато се чудех защо някой би искал да вика и крещи, наистина се оказа, че хората ги избива на глъчка. Поне след като са се качили най-горе и са си отдъхнали, или пък когато слизат и им е леко на душата.

Отделно, след като се качите горе и с изплезен език от задъхване четете информационната табела, тя ще ви каже, че стълбището е било построено през 1883 година, за да почете някакви местни юнаци от 15-и век (водени от Винсент де Бюрен) които в порив на местен патриотизъм се опитали да се качат до цитаделата и да убият бургундския херцог, който хич не бил фен на техните пориви за независимост и подпалил града - La Cité ardente. Само дето по тяхно време те най-вероятно са се катерили на друго място в града.

Странно! Значи тази улица-стълбище е и вид шантав паметник. На това отгоре, ако го изкачите 132 пъти, все едно сте изкачили Еверест. Дори през 2014 г. е организирано спортно събитие предизвикателство.

Лиеж си има и куп други разни чудатости, празненства, панаири и паради, които ще оставя сами да откриете, но това, което съм сигурен че приятно ще ви съблазни, освен богатото фолклорно наследство, е фактът, че градът е нещо като кулинарна столица на Валония.

Лиежките гофрети се конкурират с брюкселските не само по своята различна овална форма, но и с текстурата си, която е по-тежка, сладка и разточителна от тези в столицата. Те съдържат захар на перли вътре в тестото и са нещо като бриош, сготвен в преса за гофрети.

Въобще, ако сте фенове на захарта и тестото, отидете гладни в Лиеж и няма да съжалявате. Местната кухня има афинитет към сладкото. Дали ще е гастрономическата гордост от лиежки кюфтета в сладък черен сос (цветът му се дължи на Лиежкия сироп – сладко желе, постигнато при дълго и бавно варене на ябълки или круши) или пък vaution (восион) – пай с кафява захар, лесно ще придобиете сантиметри в талията. По-важното е да попитате местните сервитьори да ви препоръчат тъмна силна бира, подходяща за тези вкусове – все пак сте в Белгия, и въпреки че се говори френски наоколо, избягайте от автоматичните винени асоциации.

Текстът е част от бр. 120 на сп. „Икономика“. Публикува се в Economic.bg по силата на партньорско споразумение между двете медии. Темите и мненията са подбрани от екипа на списанието и не съвпадат непременно с редакционната политика на Economic.bg.