Обречената борба срещу икономиката на споделянето

Икономиката на споделянето и непосредствените сделки между собственици и потребители не се нравят нито на традиционния бизнес, нито на повечето правителства. Традиционният бизнес ги разглеждат като активна и силна конкуренция, която се побеждава най-лесно като бъде заклеймена като нелоялна; на правителства пък не се нравят тъй като успяват все по-умело да се измъкнат от опитите за регулация и облагане са данъци.

По тази причина, традиционният бизнес и правителствата опитват, най-често чрез регулация или съдебно преследване, да отстранят платформите за споделена икономика. Неслучайно в градовете, където Uber е забранен, това най-често става след масови протести от страна на таксиметрови шофьори и компании, не че местните власти обикновено се дърпат прекалено много.

Платформите за краткосрочно отдаване на квартири също често стават обект на подобни акции – не е изненадващо, че тази седмица министърът на транспорта Николина Ангелкова предложи по-строга регулация на туристическите платформи на европейски равнище, която явно се ползва и с подкрепата на други министри на туризма в ЕС. Мотивацията също е тривиална – наемането на квартири онлайн, направо от собствениците им се представя като сива икономика и се допуска (без да има реални данни за това, обаче), че предлаганите в онлайн платформи квартири не отговарят на стандарти и критерии за качество и безопасност.

Решението на тези „проблеми“ обаче идва с големия чук – според министъра онлайн платформите трябва да рекламират само такива квартири, които са регистрирани според местното законодателство, а в противен случай да понесат санкции.

Подобна идея обаче е не само трудноизпълнима, но и вредна. Трудноизпълнима е най-вече поради високата цена на приложението ѝ – докато при традиционният бизнес могат пряко да контролират и регулират фирмите, които извършват дейност на територията им, то онлайн платформите играят единствено ролята на посредник, който сам по себе си не извършва никаква услуга освен посредничеството, а и често развиват тази си дейност в рамките на друга юрисдикция (Европейската централа на Airbnb например е в Дъблин, и фирмата оперира в рамките на ирландското законодателство). Дори и да допуснем, че хармонизация на законодателството на европейско ниво е възможна, следенето и контролът ще стават все по-скъпи и трудни с развитието на технологиите, а платформите ще намират все по-нови и усъвършенствани подходи за задоволяване на нуждите на клиентите си, независимо от опитите за осуетяване на дейността им.

Вредна е, тъй като по своята същност представлява опит за възпиране на развитието на туристическия бранш, което влиза в разрез с интересите на потребителите. Причината, поради която онлайн платформите за наемане на квартири съществуват е, че потребителите ги предпочитат пред традиционните хотели и туристически агенции. Предпочитат ги, защото им предлагат много по-богат избор от регулираните и лицензирани места за настаняване, така че да могат да се насочат точно към това, което отговаря на нуждите им. От значение тук са и цените –тъй като неурегулираният пазар оперира в условия на много по-голяма конкуренция, то онези които предлагат жилищата си онлайн за временно ползване се виждат принудени да предлагат все по-конкуренти цени и условия не само от традиционните хотели, но и от останалите потребители на платформата. Това става възможно именно тъй като не са обременени с всички регистрационни, разрешителни и контролни режими, които важат за традиционния бизнес, и ако те им бъдат наложени, основният губещ ще е именно крайният потребител – откъм цена, откъм качество или и двете.

Характерен аргумент е, че регулацията на онлайн платформите се прави именно в защита на интересите на потребителите. Регулирането на традиционните услуги за настаняване е до известна степен оправдано, най-вече заради ограничените възможности на потребителите да контролират качеството на услугите, които получават. При онлайн платформите обаче този контрол се извършва не чрез твърди регулации и стандарти, а чрез мнението и оценката на останалите потребители. Тъй като отдаването е изцяло доброволно, системата лесно отхвърля и некоректните наемодатели, и наемателите които правят поразии, благодарение на ниския им рейтинг и лошите оценки. Тук наблюдаваме пазарна регулация в една от най-чистите ѝ форми – участниците не разполагат с никаква формална гаранция, че ще спазват уговорените правила, но въпреки това продължават да ползват услугата.

В крайна сметка, опитите за регулация на онлайн платформите са преди всичко реакция на традиционния бизнес – за него е по-евтино и по-лесно да лобира в посока забрана на алтернативите от сферата на споделената икономика, вместо да се конкурира с тях и да се адаптира към новите условия, за сметка на интересите на потребителите. Това обаче надали е в състояние да спре развитието на икономиката на споделянето, особено в дългосрочен план, тъй че е в интерес и на властите, и на бизнеса да привикват към новата конкуренция.

Източник: Институт за пазарна икономика